Господарят на войната

— Анбар ли?

Бях слушал приказки за Анбар, където той беше вълшебен кон, неуморим жребец, който можел да галопира с еднаква скорост както по сушата, така и през вода.

— Ще яздя Анбар, като тръгна рамо до рамо с Боговете — каза гордо Гауейн. — и ще нося моя щандарт срещу врага.

Тук той посочи към храма, където един огромен флаг стърчеше облегнат съвсем безцеремонно на ниския керемиден покрив.

— Знамето на Британия — добави Гауейн и ме поведе надолу към храма, където разви щандарта. Той представляваше огромно квадратно парче бяло ленено платно, върху което бе бродиран непокорният червен дракон на Думнония. Звярът бе само нокти, опашка и огън.

— Това всъщност е знамето на Думнония — призна Гауейн, — но според мен едва ли останалите британски крале ще имат нещо против. Вие как мислите?

— Сигурно не, ако успеете да изтласкате саксите в морето.

— Точно това е моята задача — каза Гауейн много сериозно. — С помощта на Боговете, разбира се, и на това — докосна той Екскалибур, който още беше под мишницата ми.

— Екскалибур! — изненадах се аз. Просто не можех да си представя друг освен Артур да носи вълшебния меч.

— А как иначе? — попита ме Гауейн. — Аз трябва да нося Екскалибур, да яздя Анбар и да прогоня врага от Британия.

Той се усмихна доволно, после ми посочи една пейка край вратата на храма.

— Ако нямате нищо против да почакате, лорд, аз ще ида да потърся Мерлин.

Храмът бе охраняван от шестима копиеносци от Черните щитове, но тъй като бях дошъл тук в компанията на Гауейн, те не се опитаха да ме спрат, когато аз наведох глава, за да вляза през ниската врата. Не влязох да разглеждам малката сграда от любопитство, а по-скоро защото в онези дни най-много почитах Бог Митра. Той беше Богът на воините, тайният Бог. Римляните бяха донесли култа към него в Британия и макар че отдавна бяха напуснали острова, Митра все още беше любимец на войниците. Този храм беше много малък. Състоеше се просто от две стаи без прозорци, за да наподобяват пещерата, където се родил Митра. Предната стая бе пълна с дървени кутии и плетени върбови кошници, в които според мен бяха поставени Съкровищата на Британия, но не отворих нито един капак да проверя. Вместо това пропълзях през вътрешната врата, водеща към черното светилище, където проблясваше големия златносребърен Свещен съд на Клидно Ейдин. Зад Свещения съд беше олтарът на Митра, едва забележим при слабата сива светлина, която се процеждаше през двете ниски врати. И Мерлин, и Нимю се надсмиваха над Митра, и един от тях двамата бе поставил върху олтара череп на язовец, за да отклони вниманието на Бога. Махнах черепа, коленичих до Свещения съд и отправих молитва към Митра. Помолих го да помогне на другите наши Богове, помолих го и да дойде на Мей Дун и да се присъедини към избиването на нашите врагове. Допрях дръжката на Екскалибур до каменния олтар и се почудих откога не е принасян тук в жертва бик. Представих си как римските войници натискат бика да коленичи, после бутат задницата му и го дърпат за рогата, за да го вкарат през ниските врати във вътрешното светилище, където животното може вече да се изправи и да мучи от страх, надушвайки в тъмното около себе си само копиеносци. Тук, в ужасния мрак, му прерязват сухожилията и то отново надава рев, сривайки се на пода, но все още замахва с огромните си рога към поклонниците на Митра. Ала те го надвиват и източват кръвта му, бикът бавно умира, а храмът се изпълва с вонята на неговите изпражнения и кръв. После поклонниците изпиват кръвта на бика в памет на Митра, точно както той ни е наредил. Бяха ми казали, че и християните имали подобна церемония, но те твърдят, че в техните ритуали нищо не се убива, макар че някои езичници не им вярват, защото са убедени, че смъртта е нещо, което ние дължим на Боговете, за да им се отплатим за живота, който са ни дали.