Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Нищо чудно, че се молиш за ясно небе.
— Не, лорд, не! — запротестира Гауейн. — Моля се за ясно небе, за да дойдат Боговете! А когато дойдат, те ще доведат Сребърната Олуен със себе си — и принцът отново се изчерви.
— Сребърната Олуен ли?
— Вие я видяхте, лорд, в Линдинис — красивото лице на Гауейн сякаш започна да излъчва почти неземна нежност. — Тя стъпва по-леко от полъх на вятъра, кожата й сияе в тъмното, а в стъпките й израстват цветя.
— И тя е твоята съдба? — попитах, подтискайки отвратителното едва доловимо бодване под лъжичката, предизвикано от завист пред мисълта, че тази сияйна гъвкава нимфа ще бъде дадена на младия Гауейн.
— Ще се оженя за нея, когато изпълним задачата — каза той сериозно, — макар че за сега моето задължение е да пазя Съкровищата, но след три дни, аз ще приветствам Боговете с добре дошли и ще ги поведа срещу врага. Аз трябва да стана освободителя на Британия.
Той изрече тази невероятна хвалба съвсем спокойно, сякаш това бе най-обикновена задача. Не отговорих, просто продължих да вървя след него край дълбокия ров, изкопан между средната и вътрешната стена на Мей Дун. Забелязах, че каналът е пълен с малки подобия на къщички, направени от клончета и със сламени покривчета.
— След два дни — обясни ми Гауейн като видя накъде гледам, — ще измъкнем тези къщички и ще ги хвърлим в огньовете.
— Огньове ли?
— Ще видите, лорд, ще видите.
Но като стигнахме върха, първоначално нищо не разбрах от онова, което видях. Билото на Мей Дун представлява издължено тревясало пространство, където по време на война можеше да се побере цяло племе с всичкия им добитък, но сега западният край на платото бе пресечен и заграден с помощта на сложно преплетени прегради.
— Ето! — каза гордо Гауейн, сочейки към преградите като че ли те бяха негово лично творение.
Хората, които мъкнеха дърва, отиваха към една от по-близките прегради. Там хвърляха товара си и тръгваха да събират нови дърва. После видях, че преградите всъщност са направени от огромни купчини дърва, струпани така че да са готови за подпалване. Купчините бяха по-високи от човешки бой и дълги като че ли километри. Едва когато Гауейн ме заведе до най-вътрешното укрепление и се качихме на него, едва тогава успях да разбера предназначението на преградите.
Те изпълваха цялата западна част на платото и точно по средата имаше пет огромни купа от дърва, които образуваха кръг в центъра на едно празно пространство широко шейсет-седемдесет крачки. Това широко пространство бе заобиколено от спираловидно извиваща се редица от натрупани дърва, която три пъти обикаляше около центъра, така че от средата до най-външния кръг на скупчените дърва разстоянието бе повече от сто и петдесет крачки. Около спиралата имаше празен кръг, обрасъл с трева, в който една двойна спирала от натрупани дърва образуваше дванадесет по-малки кръга, всеки от които опираше до другия, така че когато пламнеха, огънят щеше плътно да обхване масивната спирала в центъра.
— Дванадесет по-малки кръга — попитах аз Гауейн — за тринадесет Съкровища?
— Свещения съд, лорд, ще бъде в центъра — обясни Гауейн със страхопочитание.
Беше огромна работа. Преградите бяха високи, доста над човешки ръст, и дървата в тях бяха плътно наредени; всъщност тук трябва да имаше дърва за огрев, достатъчни за цяла Дурновария и то не за една, а за девет-десет зими. Двойната спирала в западния край на укреплението още не беше завършена и виждах как хората тъпчеха по дървата, за да горят дълго и силно. Между насечените клони имаше цели стволове, които чакаха пламъците да ги погълнат. Такъв огън, помислих си аз, може да оповести края на света.
И в известен смисъл май точно за това бе направен. Това щеше да бъде краят на света, такъв какъвто го познавахме, защото ако Мерлин бе прав, Боговете на Британия щяха да дойдат тук, на този хълм. По-маловажните богове щяха да отидат в по-малките кръгове на външния пръстен, а Бел щеше да се спусне над огненото сърце на Мей Дун, където щеше да го чака неговият Свещен съд. Великият Бел, Богът на Боговете, Господарят на Британия щеше дойде завихрил въздуха с божественото си наметало, а след него ще се сипят звезди, като есенните листа, брулени от вятъра. И там, където петте отделни огньове бележеха сърцето на Мерлиновите пламтящи кръгове, Бел щеше отново да стъпи на Инис Придания, Остров Британия. Изведнъж ме побиха тръпки. До този момент не бях разбрал истински мечтата на Мерлин и сега тя почти ме смаза с величието си. След три дни, само след три дни, Боговете щяха да бъдат тук.