Господарят на войната

— Артур си го иска обратно — казах аз.

— Сигурно. Може и да си го получи, когато Гауейн свърши с него. А може и да не си го получи. Какво значение има? Престани да ме тревожиш с дреболии, Дерфел. И довиждане.

Той тръгна, отново обзет от гняв, но след две-три крачки спря и се обърна да викне Нимю. — Ела, момиче!

— Първо искам да се уверя, че Дерфел ще си тръгне — отвърна тя, хвана ме за лакътя и ме помъкна към вътрешното укрепление.

— Нимю! — викна Мерлин.

Тя не му обърна внимание и продължи да ме дърпа нагоре по тревистия склон към пътеката. Аз гледах надолу към сложната плетеница от подредени дърва.

— Голяма работа сте свършили — казах аз.

— И всичко ще е напразно, ако не направим подходящите ритуали — отвърна тя сприхаво. Мерлин ми беше ядосан, но неговият гняв бе почти престорен и бе дошъл и изчезнал като светкавица, а гневът на Нимю бе дълбок и силен, бе изтеглил и последната капка кръв от лицето й и бе изострил чертите му. Тя никога не е била красавица, а след загубата на окото изглеждаше дори ужасно, но в изражението й имаше нещо диво и същевременно интелигентно, което привличаше вниманието и запечатваше образа й в паметта на хората, а сега, на това високо укрепление, брулено от западния вятър, тя изглеждаше по-страховита от всякога.

— Има ли някаква опасност ритуалът да не се извърши както трябва? — попитах аз.

— Мерлин те харесва — каза тя ядосано, без да обръща внимание на въпроса ми. — Той е емоционален.

— Глупости.

— Какво знаеш ти, Дерфел? — озъби ми се тя. — Трябва ли да понасяш самохвалството му? Трябва ли да спориш с него? Трябва ли да му вдъхваш увереност? Трябва ли да го гледаш как прави най-голямата грешка в историята? — всички тези въпроси Нимю ядно захвърли по мен. — Трябва ли да го гледаш как хвърля на вятъра целия този труд — махна с ръка към огньовете тя. — Ти си глупак — добави тя мрачно. — Ако Мерлин пръдне, ти мислиш, че самата мъдрост говори. Той е стар човек, Дерфел, и не му остава много да живее, а освен това губи силата си. А силата, Дерфел, идва отвътре — и Нимю тупна с ръка между малките си гърди. Бе спряла на върха на укреплението и се бе обърнала с лице към мен. Аз бях едър воин, а тя мъничка слаба жена, и въпреки това имаше власт над мен. Винаги е имала. Някъде в душата на Нимю клокочеше страст, толкова дълбока и тъмна, че нищо не можеше да й устои.

— Защо вълненията на Мерлин да са заплаха за ритуала? — попитах аз.

— Просто така! — отвърна Нимю, обърна се и тръгна.

— Кажи ми — настоях аз.

— Никога! — сопна се тя. — Ти си глупак.