Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

— А ако ни избяга?

— Ще го следваме, но без да го притискаме. Бих дал дясната си ръка, за да убия това куче, но в момента по-важното е да му попречим да изпълни онова, което е замислил.

— И то е?

— Да иде при Носа на вдовиците.

Сержантът се огледа.

— Сър, ако не се лъжа, той ни води право там.

— Какво? — подскочи Уилям.

— Минем ли прохода, има един път, който води през планината право при Халдонова глава. Не повече от два дена езда е — ако тръгнем веднага, ще сме там утре привечер.

— По дяволите! — изруга Уилям. — Това го няма на моята карта.

Сержантът се усмихна.

— Доста неща не ги слагат на картите. Затова трябва да се питат хора видели и патили.

— Благодаря. Ще го запомня.

— Е, какво ще правим в такъв случай?

— Няма да им позволим да се измъкнат. — Уилям се огледа. — Ще разчитаме на изненадата. Те са повече от нас. Ако започнат да ни надвиват, ще отстъпим към реката.

— Към реката ли? — подскочи Хартаг. — Уил, да не си си изгубил ума? Дори да оцелеем, след като скочим от тоя висок бряг, което е малко вероятно, водопадите и бързеите ще ни погубят…

— Не. Усетим ли, че няма да им удържим, събираме хората и тръгваме на юг. Щом е тръгнал за Халдонова глава, едва ли ще ни последва. Ще се върнем при брода, през който минахме вчера, и ще направим салове. Ако се спуснем по реката, може да стигнем в Халдонова глава преди него.

— Аха — кимна сержантът. — Значи не смяташ да скачаме.

— Казах ти, още не съм си изгубил ума. Колко време остава?

— Марик и хората му трябва съвсем скоро да заемат позиция.

— Събирай хората. Ще се подредим в колона и ще преминем в тръс през поляната, после, по дадена команда, атакуваме вляво.

— Разбрано.

Уилям почака войниците да се подредят, после зае мястото си в челото на колоната. Наведе се към сержант Хартаг и прошепна:

— За пръв път в живота си съжалявам, че капитан Трегар не е тук.

Хартаг прихна. Трегар несъмнено бе много надарен офицер, но в ежедневието бе голям досадник за подчинените си и макар от известно време двамата с Уилям да се погаждаха, той все още си оставаше костелив орех — най-вече заради ергенската си съдба.

— Да, Трегар наистина е човек, на когото може да се разчита в боя.

— Е, ще опитаме да се справим и без него. Напред!

Колоната пое в тръс. Стомахът на Уилям се сви от напрежение и той си наложи да диша бавно и дълбоко. Познаваше се достатъчно добре и не се съмняваше, че веднага щом се разнесе звънът на метал и възбуденото пръхтене на конете, ще го завладее онова състояние на относително спокойствие и максимална концентрация на ума, което му бе помагало да оцелее при всички досегашни сражения. Знаеше, че започне ли боят, всичко ще се подчинява на хаоса, а предварителните планове ще изгубят смисъл при първия контакт с противника. Още отрано Уилям бе открил, че притежава някаква тайнствена способност да усеща как се развива сражението и какво трябва да се направи.