Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

— Какво да го правим? — попита Джеймс.

— Изнеси го навън — нареди Яжара. Воят на вълците се приближаваше.

— Побързай! — настоя Яжара. Джеймс изтича през вратата.

Щом се озоваха отвън, Яжара се огледа.

— Натам! — извика тя и посочи малката работилница на дърводелеца. В ъгъла, където се виждаше огнище и наковалня, имаше различни сечива, струпани едно връз друго, докато им дойде редът за поправка.

— Сложи камъка върху наковалнята — нареди Яжара.

Джеймс я послуша. Яжара се огледа, взе един тежък чук и го вдигна.

— Пази си очите! — нареди тя и Джеймс отмести поглед встрани.

Чу се трясък от стоварения върху камъка чук и Джеймс настръхна. Внезапният изблик на енергия му въздейства като пристъп на тежка болест и той едва се сдържа да не повърне. Веднага след това го споходи усещането за невъзвратима загуба, цялото му същество бе завладяно от мъка, изтласкана на свой ред от пристъп на гняв, който накара сърцето му да заподскача, а от очите му да бликнат сълзи.

Той изстена и в същия миг чу мъчителното стенание на Яжара. Отвори очи и забеляза, че младата магьосница се е превила и повръща.

Макар да беше замаян и объркан, воят на приближаващите се вълци бързо го накара да се съвземе. Небето имаше невъобразим вид. Цялото бе покрито със ситни пукнатини, които му придаваха изгледа на напукана стъклена полусфера. Нощта се топеше бързо, сякаш се сипеше на едри парчета от небосвода, за да се разтвори и изчезне, преди да достигне върховете на дърветата. Зад всяко от тези черни парчета грейваше ярка светлина.

После изведнъж настъпи ден.

Воят на вълците секна, заменен от чуруликане на птички.

— Ей това не го очаквах — зачуди се Яжара.

— Не зная дали си го чакала, или не, но аз се радвам пак да видя слънцето — отбеляза Джеймс. Вдигна поглед към огнения диск и добави: — Май наближава пладне.

— Доста неща се случиха за съвсем кратко време — въздъхна тя. — Ела да се върнем при гробницата и да видим какво е станало там.

Прекосиха на бегом селцето и се приближиха към древната гробница. Докато минаваха покрай къщите, забелязаха отвътре да надничат учудени селяни, невярващи, че денят се е завърнал. Неколцина смелчаци дори бяха излезли в дворовете и се споглеждаха с надежда, че животът отново се е върнал в нормалното си русло.

Задъхани и облени в пот от топлината на обедното слънце, двамата стигнаха до гробницата и завариха Солон и Кендарик все така да подпират вратата.

— Къде бяхте? — извика Кендарик.

— Не зная какво направихте, но се получи — заговори монахът. — Тук беше истински ад, а после небето се разпадна. Предполагам, че е ваша работа, нали?

— Намерихме проклетия камък и го разбихме — обясни Яжара.

— Помислих си, че той ще… умре, когато строшим камъка — подметна Джеймс.

— Не съм специалист по тези неща — отвърна Яжара. — Хилда сигурно знае повече по въпроса. Но съм готова да се обзаложа, че след като счупихме камъка, ще ни е много по-лесно да го убием.

— Не можем ли просто да го оставим затворен вътре, докато не умре от изтощение? — предложи Кендарик.