Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Махиро Шукоса седеше на една от масите сам и разплиташе някаква телена кръчмарска главоблъсканица. Двата меча, които обикновено носеше на гърба си, бяха опрени на стената до него. С посивелите си слепоочия и благородния си нос Махиро беше чаровен, макар и малко пораздърпан, въпреки че само влюбена в него жена можеше да го нарече красив. В Кандор Махиро беше бил лорд. Беше обходил владетелските дворове в почти всички страни, пътувайки с малка библиотека, и губеше и печелеше от комар с почти неизменна лековата усмивка. Можеше да рецитира стихове, да свири на арфа и да танцува като бог. Накратко, освен че беше Стражник на Рафела, той беше от този тип мъже, които тя беше харесвала преди да срещне Ранд. Все още ги харесваше всъщност, когато не мислеше за Ранд. Дали за щастие, или не, Махиро гледаше на нея по начин, който навярно беше необичаен за Кандор — сиреч като на по-малка сестра, която от време на време има нужда от човек, с когото да поговори, и от някой съвет, колкото да не си счупи врата. Казваше й, че имала хубави крака, но че никога нямало да си помисли да ги докосне и че щял да счупи врата на всеки мъж, който си го помислел без нейно разрешение.
Той ловко сглоби усуканите телчета, пусна главоблъсканицата на купчинката вече решени и вдигна нова от съседната купчинка, докато тя сядаше срещу него.
— Е, зелчице — каза й той с усмивка, — пак се върна със здрав врат, неотвлечена и неомъжена, а? — Някой ден трябваше да го попита какво означава това: винаги го казваше.
— Случи ли се нещо докато ме нямаше, Махиро?
— Имаш предвид, освен че Сестрите се върнаха от двореца освирепели като планинска виелица? — Както винаги, главоблъсканиците се разпадна в ръцете му, сякаш някой преля в нея.
— Какво ги е ядосало?
— Ал-Тор, предполагам. — Главоблъсканицата се сглоби точно толкова бързо, колкото се беше разпаднала, и отиде в купа с решените; моментално я последва една от другия куп. — Тия съм ги правил преди години — сподели той.
— Но как, Махиро? Какво се е случило?
Изгледаха я две тъмни очи; очите на някой леопард щяха да приличат на тези на Махиро, ако бяха толкова черни.
— Мин, на малачетата, които си пъхат носа в мечи дупки, обикновено им отхапват ушите.
Мин трепна. Беше съвсем прав. Глупави неща правеше тя за една жена, само защото се беше влюбила.
— Точно това бих искала да избегна, Махиро. Единствената причина да съм тук е да пренасям съобщения между Мерана и Двореца, но влизам там, без да имам никаква представа в какво влизам. Не зная защо Сестрите престанаха да се срещат с него всеки ден, нито кое ги е накарало да започнат отново, или защо цяла тумба отиде днес там вместо обичайните три. Мога да си изпатя, като не знам. А Мерана няма да ми каже. Тя не ми казва нищо освен отиди там и там, направи това и това. Само едно малко намекче, Махиро? Моля те!
Той заоглежда главоблъсканицата, но тя разбра, че размисля, защото телчетата само се размърдаха между дългите му пръсти, но нищо не се измъкна.
Някакво движение в дъното на гостилницата привлече вниманието й и тя извърна глава и замръзна. Две Айез Седай излизаха от баните, ако се съдеше по свежия им вид. Последният път, когато бе видяла тази двойка, беше преди месеци, преди да бъдат изпратени от Салидар, защото Сюан бе подразбрала, че Ранд е някъде в Айил. Тъкмо натам се бяха отправили Бера Харкин и Кируна Начиман — към Пустошта, а не за Кемлин.
Ако го нямаше лишеното от възраст лице, Бера щеше да прилича на проста селска жена с късата си кафява коса и квадратното си лице, но в момента това лице се беше изопнало в мрачна решимост. Кируна, елегантна като статуя, приличаше точно на това, което беше — сестра на краля на Арафел и самата тя могъща владетелка по право. Големите й тъмни очи блестяха, сякаш ей сега щеше да заповяда нечия екзекуция и да й се наслади. Около тях примигваха образи и аури, също както около всички Айез Седай и Стражници. Една от тях обаче привлече окото на Мин, защото проблесна около двете едновременно — кафеникавожълта и тъмночервена. Цветовете сами по себе си не значеха нищо, но от тази аура дъхът на Мин секна.
Масата не беше далече от стълбището, но двете жени не погледнаха към Мин, докато се извръщаха да се качат. Никоя от тях не беше я заглеждала и в Салидар, а сега бяха погълнати от собствения си разговор.
— Аланна отдавна трябваше да го накара да коленичи. — Гласът на Кируна беше тих, но при все това — изпълнен с нескрит гняв. — Аз на нейно място щях да го направя. Когато пристигне, ще й го кажа, пък нека Тъмния решава.
— На каишка трябва да го вържат — съгласи се Бера. — И то преди да е успял да нанесе повече поразии на Андор. — Тя самата беше андорка. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.