Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Тяхното Огледало на мъглите се разби. Изведнъж те се превърнаха в седем съвсем обикновени смаяни жени. Шокът обаче бързо се скри зад маската на айезседайското им спокойствие.
— Чу вече нашите изисквания — каза Демира с нормален глас, нормален, но властен, все едно че нищо не се беше случило. — Очакваме да се изпълнят.
Ранд я зяпна въпреки волята си. Какво всъщност трябваше да направи, за да им покаже, че няма да се остави да го заплашват? Сайдин закипя в него като вряща стихия. Не посмя да го освободи. Сега Луз Терин пищеше налудничаво, мъчейки се да се докопа до Извора и да го издърпа от хватката му. Единственото, което можеше да направи, бе да го задържи. Той бавно се изправи. Извиси се над тях, с допълнителната височина на подиума. Седем невъзмутими айезседайски липа го изгледаха отдолу нагоре.
— Забраните остават — каза той спокойно. — С още едно изискване от моя страна. Отсега нататък очаквам да видя почитта, която заслужавам, от вас. Аз съм Преродения Дракон. Можете да си вървите. Аудиенцията приключи.
Те останаха на място, може би за около десет изтупвалия на сърцето, без да мигнат, сякаш за да му покажат, че и стъпчица няма да помръднат по негова команда. След което Демира се обърна, без дори да кимне. Когато подмина Сеонид и Рафела, те тръгнаха след нея, и другите поред, всички плъзгайки се плавно, без да бързат, по червено-белите плочки и извън Великата зала.
След като изчезнаха в коридора, Ранд слезе от подиума.
— Кар-а-карн се справи добре с тях — каза Мелайне, достатъчно високо, за да се чуе и в най-далечния ъгъл. — Трябва да бъдат стиснати за вратовете и научени на почит, докато не зареват със сълзи. — Баел не успя съвсем да прикрие неудобството си, чувайки да се говори така за Айез Седай.
— А може би така трябва да се оправяме и с Мъдрите? — попита Ранд и се усмихна леко.
Мелайне намести показно шала си и изсумтя:
— Не бъди съвсем глупак, Ранд ал-Тор.
Баел се изкиска, въпреки че жена му го изгледа сърдито. Добре поне че той се изсмя. Ранд не можа да усети хумора в шегата, и не заради обкръжилата го Празнота. Почти съжали, че не беше позволил на Мин да дойде. Твърде много подмолни течения имаше тук, които не можеше да разбере, а се боеше, че е имало и други, които дори не е забелязал. Какво целяха те всъщност?
Мин притвори вратичката на стаичката за преобличане, облегна се на тъмната ламперия с гравиран лъв и дълбоко си пое дъх. Файле беше дошла и бе прибрала Перин и колкото и да беше протестирал Лоиал, че Ранд искал тя да остане в двора, беше рухнал пред простата истина, че Ранд няма никакво право да я кара да остава където и да било. Разбира се, ако на Лоиал му беше хрумнало какво се канеше да направи, сигурно щеше да я пъхне под мишницата си — много нежно, естествено — и да почне да й чете някоя книжка.
Работата беше, че макар да бе чула всичко, не беше видяла много, освен дето Айез Седай се извисиха над трона и подиума. Те, изглежда, бяха прелели, което обикновено скриваше образите и аурите, но тя беше толкова смаяна, че нямаше да ги забележи дори да ги имаше. Докато се съвземе, те вече не се извисяваха и гласът на Демира не тътнеше от всеки ъгъл.
Тя задъвка долната си устна и се замисли. Според нея имаше два проблема. Първо — Ранд с неговите настоявания за почит, каквото и да имаше предвид с това. Ако очакваше Мерана да започне да му се кланя и да си бие челото в пода, имаше много да чака, а междувременно те щяха да се окопитят. Трябваше да измисли някакъв начин да позаглади това, доколкото може. Вторият проблем бяха Айез Седай. Ранд, изглежда, смяташе, че това е някаква истерия, на която може да сложи край, като я смаже с крак. Мин не беше сигурна дали Айез Седай ги хваща истерия, но беше сигурна, че е нещо по-сериозно. Единственото място обаче, където можеше да го разбере, беше „Короната на розите“.
Гостилницата на „Короната на розите“ изглеждаше почти същата, както когато се беше измъкнала през кухните преди малко. По масите седяха Стражници, някои играеха на домино или на камъчета, други хвърляха зарове. Почти като един всички я изгледаха, докато влизаше, и като я познаха, се върнаха към заниманията си. Госпожа Чинчонайн стоеше пред вратата на избата — в гостилницата на „Короната на розите“ нямаше бурета с ейл и вино покрай стената, — скръстила ръце и с кисела физиономия: Стражниците бяха единствените посетители, а те пиеха малко и рядко. По масите имаше немалко глинени халби и чаши, но Мин не забеляза някоя от тях да се докосва. Но забеляза един мъж, който можеше да се съгласи да й поразкаже нещо.