Прагът на вечността [bg]

— Да, разбира се.

— Милицията ще дойде всеки момент.

— Ще ги изпратя нагоре.

Димка чакаше асансьора. Плувнал беше в пот. Толкова изнервен беше, че натисна грешното копче и трябваше да чака, докато машината спре на един междинен етаж. Когато стигна етажа на Нина, я завари в коридора с майка си Аня.

Тя неспирно бършеше ръце в шарената си престилка.

— Той не е идвал при мен. Не разбирам какво е станало!

— Може ли да се е загубил? — попита Димка.

— Идвал е тук двадесет пъти и знае как да стигне, но — да, може и да е бил разсеян от нещо и да е объркал мястото, все пак е петгодишен.

— Човекът на входа е уверен, че той не е напускал сградата. Значи просто трябва да търсим. Ще почукаме на всички врати. Не, чакайте — повечето от хората имат телефони. Ще сляза и ще се обадя от телефона на портиера.

— Може да не е в апартамент — възрази Аня.

— Вие двете претърсете всички коридори, стълбища и шкафове за метли.

— Добре — рече Аня. — Отиваме с асансьора на най-горния етаж и продължаваме надолу.

Влязоха в асансьора, а Димка се затича надолу. Във фоайето той каза на портиера какво става и започна да звъни по апартаментите. Не беше сигурен колко има в сградата — може би сто?

— Загубило се е момченце, виждали ли сте го? — питаше той всеки път, когато вдигнеха слушалката. Чуеше ли „не“, прекъсваше и набираше следващия апартамент. Състави си списък с апартаментите, където не му вдигнаха или нямаше телефон.

Проверил беше четири етажа без искрица надежда, когато дойде милицията — дебел старшина и млад милиционер. Бяха влудяващо спокойни.

— Ще се огледаме — обясни старшината. — Тази сграда ни е позната.

— Повече от двама души ще бъдат необходими, за да претърсят както трябва! — каза Димка.

— Ще поискаме подкрепления при необходимост, другарю — отвърна старшината.

Димка не искаше да губи време в разправии с тях. Отново се зае да телефонира, но смяташе, че Нина и Аня имат най-добрата възможност да намерят Гриша. Ако момчето е влязло не в който апартамент трябва, досега обитателят му да се е обадил на портиера. Гриша можеше да се е загубил и да броди нагоре-надолу по стълбите. На Димка му се доплака, когато си помисли колко ли уплашено ще е момчето.

След още десет минути звънене по телефона, двамата милиционери се появиха по стълбите откъм мазето. Между тях вървеше Гриша, хванал старшината за ръката.

Димка захвърли слушалката и изтича при него.

— Не можах да си отворя вратата и се разплаках! — обясни детето.

Димка го сграбчи и го прегърна, като се опитваше да не заплаче от облекчение.

— Какво стана, Гриша? — попита го той минута по-късно.

— Милиционерите ме намериха — отвърна момчето.

По стълбите слязоха Аня и Нина и дотърчаха, извън себе си от облекчение. Нина грабна малкия и го притисна до гърдите си.