Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Само това, което винаги съм искал — помощта ви.

— За да развалите магията?

— Да.

Мистър Норел се замисли за момент.

— Стотният юбилей на магията често е най-благоприятен за това — каза той. — Има няколко ритуала и процедури…

— Благодаря — отвърна Стрейндж с ясно доловима нотка на сарказъм, — но се надявах на нещо по-бързо.

— Смъртта на магьосника слага край на всички негови договори и магии, но…

— А, да! Точно така! — нетърпеливо заговори Стрейндж. — Смъртта на магьосника! Във Венеция често мислих за това. С цялата английска магия на мое разположение можех да го убия по всевъзможни начини. Да го накарам да падне от много високо. Да го изгоря със светкавици. Да преместя планини и да го смажа под тях. Ако залогът беше моята свобода, със сигурност щях да опитам. Но не става въпрос за моята свобода, а за тази на Арабела и ако опитът ми се окажеше несполучлив, ако той убиеше мен, тогава съдбата й щеше да бъде решена завинаги. Затова се заех да търся други възможности. И стигнах до извода, че само един човек на този свят — и всички светове, съществували някога — ще знае как да победя врага си. Само един човек може да ме посъветва как да постъпя. Реших, че е дошло време да говоря с него.

Мистър Норел изглеждаше по-уплашен от всякога.

— O! Но трябва да ви кажа, че аз вече не се считам за ваш наставник. Вярно е, че съм прочел много повече книги от вас и ще се радвам да ви помогна с каквото мога, но не мога да ви дам гаранции, че ще постигна нещо повече от вас.

Стрейндж се намръщи.

— Какво? За какво говорите? Нямах предвид вас! Имах предвид Джон Ъскглас. Искам помощта ви, за да призова Джон Ъскглас.

Мистър Норел задиша тежко. Въздухът потрепери, сякаш някой наблизо беше изсвирил много ниска нота. Той мъчително усещаше присъствието на мрака, който ги заобикаляше, на новите звезди над тях, на тишината на спрелите часовници. Това беше един-единствен дълъг черен миг, разтегнат до безкрайност, който го обгръщаше, задушаваше го. И в този миг съвсем не му бе трудно да повярва, че Джон Ъскглас е наблизо — на една магия разстояние, — че гъстите сенки в ъглите на стаята са диплите на робата му, че струйките дим от стопяващите се свещи са гарвановите пера на шлема му.

Но Стрейндж съвсем не изглеждаше обзет от подобни страхове. Той леко се приведе с любезна полуусмивка.

— Хайде, мистър Норел — прошепна младият магьосник. — Много е скучно да се работи за лорд Ливърпул. Не ви ли е омръзнало? Нека други магьосници правят заклинания за защита на скали и брегове. Скоро ще има предостатъчно хора за тази работа! Нека ние с вас направим нещо изключително!

Отново мълчание.

— Страхувате се — каза Стрейндж и недоволно се отдръпна.

— Страхувам се! — избухна Норел. — Разбира се, че се страхувам! Би било лудост — пълна лудост — да изпитвам нещо друго! Но не това ме спира. Просто няма да се получи. Каквото и да се надявате да постигнете, няма да се получи. Дори ако успеем да го призовем — което може и да стане с общи усилия, — той няма да ви помогне по начина, който очаквате. Кралете не задоволяват празното любопитство на хората — най-малко този крал.