Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Петнадесети февруари, сър. Денят на свети Антоний.

— Ха! Какъв отегчителен светец! Е, в бъдеще народът на Англия ще има по-добър повод за празнуване на петнадесети февруари от живота на монах, който пази хората от дъжд и намира изгубените им напръстници!179

— Наистина ли, сър? И какъв ще е той?

— Името на Стивън Блек!

— Моля?

— Нали ви казах, Стивън, че ще намеря истинското ви име?

— Какво? Значи майка ми наистина ми е дала име!

— Да, така е! Точно както предполагах — което не е изненада за никого, защото аз рядко греша. Тя ви е дала име на своя език. Име, което често е чувала сред народа си като момиче. Дала ви е име, но не го е казала на нито една жива душа. Дори не го е прошепнала в детското ви ушенце. Не е имала време, защото смъртта я е споходила внезапно и я е заварила неподготвена.

В съзнанието на Стивън изплува картина: тъмният задушен трюм на кораба, майка му, измъчена от родилни болки, заобиколена от непознати, той като новородено бебе в скута й. Дали изобщо е знаела езика на останалите хора на кораба? Стивън нямаше как да разбере. Колко ли самотна се е чувствала? В този миг той беше готов да пожертва всичко, за да отиде при нея и да я утеши, но между тях лежаха дългите години на живота му. Стивън почувства как в сърцето му се надига нова омраза към англичаните. Само преди минути с цената на големи усилия той убеждаваше джентълмена да не убива Стрейндж, но какво го беше грижа дали един англичанин ще умре? Какво го беше грижа за съдбата на който и да било представител на този студен, безчувствен народ?

Стивън с въздишка пропъди тези мисли и откри, че джентълменът продължава да говори.

— …много поучителна история, която демонстрира в съвършенство всички онези качества, с които се славя, а именно саможертва, дружеска преданост, благородна целеустременост, проницателност, изобретателност и смелост.

— Моля?

— Историята за това как открих името ви, Стивън, която се готвя да ви разкажа! Знайте, че майка ви е издъхнала в трюма на кораба „Пенлоу“180, плаващ от Ямайка за Ливърпул. След като е издъхнала — добави джентълменът с делови тон — английските моряци са я разсъблекли и са я хвърлили в морето.

— Ах! — ужаси се Стивън.

— Както можете да си представите, това направи задачата по откриването на името ви неимоверно трудна. Тридесет-четиридесет години по-късно от майка ви бяха останали четири неща: виковете й при раждането, просмукали се в гредите на кораба; костите й — единствените останки от тялото, след като плътта и меките части са били изядени от рибите…

— Ах! — отново възкликна Стивън.

— …роклята й от розов памучен плат, станала притежание на един от моряците, и целувката, която капитанът на кораба откраднал от нея два дни преди смъртта й. А сега — продължи да разказва джентълменът с видимо задоволство — ще видите колко умно и изобретателно проследих пътя на всяка останка по света, за да ги събера и чрез тях да открия славното ви име! „Пенлоу“ хвърлил котва в Ливърпул, където злият дядо на дваж по-злия съпруг на лейди Поул слязъл заедно със слугата си, който държал в ръцете си невръстната ви особа. При следващото си пътуване с крайна цел Лейт, Шотландия „Пенлоу“ попаднал в буря и се разбил. Множеството отломки от корпуса му се разпилели по скалистия бряг, включително гредите, попили виковете на майка ви. Един бедняк ги събрал за покрив и стени на къщата си. Лесно намерих тази къща. Тя се издигаше на ветровит нос над бурното море. В нея в крайна мизерия и теснотия живееха няколко поколения от семейството на бедняка. Трябва да знаете, Стивън, че дървото е упорито и горделиво по природа: то не разказва с готовност каквото знае дори на приятелите си. Винаги е по-лесно да се говори с пепелта от дървото, отколкото със самото дърво. Затова изгорих до основи къщата на бедняка, сложих пепелта в бутилка и продължих пътя си.