Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Най-после открих каквото търсех. Хванах го и дръпнах, но вратата не помръдна. Или те бяха непропорционално силни, или имаше някакъв трик, който ми убягваше.
Все едно. Има си време за любезности и време за груба сила. Бързах и бях ядосан — не ми беше трудно да взема решение.
Задърпах отново скалата, напрегнах мускулите на ръцете си, на раменете, на гърба, като ми се искаше Жерар да беше наблизо. Вратата изскърца. Продължих да тегля. Тя леко помръдна — може би два, три сантиметра — и заяде. Не се отказах, ами удвоих усилията си. Пак се чу изскърцване.
Наведох се назад, смених центъра на тежестта си и запънах левия си крак на скалната стена до портала. Вратата отново изскърца и леко застърга при новото си помръдване — с още близо пет сантиметра. После спря и повече не можах да я поместя.
Пуснах я и застанах пред нея, като разтривах ръце. След това я подпрях с рамо и я бутнах обратно до напълно затворено положение. Поех си дълбоко дъх и я хванах отново.
Пак поставих левия си крак на старото му място. Този път никакво постепенно натоварване. С всичка сила рязко дръпнах и натиснах едновременно.
Нещо отвътре се счупи и падна с дрънчене на земята, а вратата със стържене се отвори на около петнайсет сантиметра. Сега изглежда се движеше по-лесно, затова стъпих здраво на крака и продължих да я дърпам.
Тя се отвори широко, но аз не можах да устоя на желанието си да я избутам, докато се извъртя на пълни сто и осемдесет градуса, блъсна се в скалата от другата страна със силен грохот, счупи се на няколко места, прекатури се и с такъв шум се стовари на земята, че я накара да потрепери, като при падането се отчупиха още няколко парчета.
Грейсуондир се намираше в ръката ми още преди удара. Аз приклекнах и крадешком надзърнах зад ъгъла.
Светлина… Вътре имаше осветление… Мънички лампи, окачени на куки по стените… Стълба… надолу… към по-осветено място… Долових шум… като че ли музика…
Не виждах жива душа. Мислех си, че все някой трябва да е обърнал внимание на ужасната дандания, която бях вдигнал, но музиката продължаваше. Или шумът — по някакъв начин — не бе стигнал до тях, или те пет пари не даваха. И в двата случая…
Изправих се и прекрачих прага. Ботушът ми закачи някакъв метален предмет. Вдигнах го и го разгледах. Изкривено резе. Значи бяха залостили вратата след себе си. Хвърлих го през рамо зад гърба си и тръгнах надолу по стълбата.
Музиката — цигулки и гайди — ставаше по-силна, докато напредвах. От начина, по който се пречупваше светлината, можех да преценя, че някъде вдясно от основата на стълбата имаше нещо като зала. Стъпалата бяха мънички и нямаха край. Реших да не си играя с тях и се плъзнах по перилото.
Когато се обърнах и погледнах към залата, пред очите ми се разкри сцена, сякаш извадена от сънищата на някой пиян ирландец. В запушено, осветено с факли помещение цяла тумба еднометрови човечета, с червени лица и зелени дрехи, танцуваха в такт с музиката или надигаха — както изглеждаше — халби с бира, като тропаха с крака, тупаха се по раменете, смееха се и крещяха. Покрай стената бяха наредени огромни бъчви и пред една от тях чакаха на опашка няколко гуляйджии. В отсрещния край на залата гореше голям огън, а пушекът му се просмукваше навън през цепнатина в скалата, намираща се над два прохода, които водеха нанякъде. Звездин беше завързан за метална халка, забита в стената близо до огъня, а един дребен здравеняк в кожена престилка точеше и нареждаше някакви подозрително изглеждащи инструменти.
Няколко лица се обърнаха към мен, последваха викове и изведнъж музиката спря. Настъпи почти пълна тишина.
Вдигнах заплашително меча си и посочих с върха му към Звездин. Вече всички гледаха в мен.
— Дошъл съм за коня си — заявих. — Или ми го доведете тук, или аз ще отида да си го взема. Ако изберете втория начин, ще се пролее доста кръв.
Откъм дясната ми страна, един от мъжете — доста по-едър и посивял от останалите — си прочисти гърлото.
— Моля да ме извините — започна той, — но как се озовахте тук?
— Ще ви бъде необходима нова врата — отвърнах. — Идете да погледнете, ако ви интересува и може да размислите… след това. Аз ще почакам.
Отместих се от входа и застанах с гръб към стената.
Мъжът кимна.
— Ще погледна.