Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Насочих се на юг и след малко видях една дребна фигурка да ми маха от пещерата, която току-що бях напуснал. Беше техният старейшина, с когото се бях наливал. Дръпнах юздите, за да чуя по-добре думите му.
— Накъде си се запътил? — извика той след мен.
Защо не?
— Към края на света! — изкрещях му в отговор.
Той се впусна в бърз танц върху останките от вратата им.
— Желая ти всичко най-хубаво, Коруин! — викна дребосъкът.
Махнах му. И защо не, наистина? Понякога е толкова трудно да се отдели танцьорът от танца.
VI
Прекосих по-малко от километър в посоката, която беше юг и всичко свърши — земята, небето, планините. Намирах се пред стена от бяла светлина. Тогава си спомних непознатия в пещерата и неговите думи. Той смяташе, че тази буря заличава света, че тя отговаря на стихията, описана в някаква местна легенда за апокалипсиса. Изглежда беше прав. Това сигурно е била вълната Хаос, за която говореше Бранд и тя явно помиташе всичко по пътя си. Ала този край на долината бе останал недокоснат. Защо ли?
После си спомних как се бях втурнал в дъжда. И как използвах Рубина и силата на Лабиринта в него, за да спра бурята над околността. Ами, ако е било нещо повече от обикновена буря? И преди Лабиринта е надделявал над Хаоса. Възможно ли бе тази долина, в която бях спрял дъжда, да се окажеше сега само островче сред морето от Хаос? И ако бе така, как щях да продължа?
Погледнах на изток, откъдето просветляваше денят. В небето не се издигаше слънце, а по-скоро някаква огромна, ослепително излъскана корона, през чийто център висеше блестящ меч. Отнякъде долетя птича песен, с трели почти като смях. Облегнах се напред и покрих лицето си с длани. Каква лудост…
Не! И преди бях минавал през разни странни Сенки. Колкото повече се отдалечаваха от Амбър, толкова по-особени ставаха. Докато… Какво си бях помислил тогава, през онази нощ, прекарана в Тир-на Ногт?
Припомних си два реда от един разказ на Айзък Дайнисън, редове, които ме бяха смутили достатъчно, за да ме накарат да ги запомня, въпреки че тогава бях Карл Кори: „… Малко хора могат да заявят, че са се освободили от вярването, че светът, който виждат около себе си, всъщност е плод на тяхното въображение. Значи ли това, че сме доволни от него, че изпитваме гордост?“ Обобщение на любимата за нашето семейство философска тема. Ние ли създаваме световете Сенки? Или те си съществуват, независимо от нас, и само чакат ехото на стъпките ни? Или истината е някъде по средата? Неочаквано се разсмях, като си помислих, че може никога да не узная отговора. И все пак, бях разсъждавал онази нощ, трябва да има някакво място, място, където идва краят на Аза, място, където солипсизмът вече няма да е правдоподобен отговор за местата, които посещаваме и нещата, които откриваме. Съществуването на това място, тези неща, казват че поне тук има разлика, а щом я има тук, то може да я има и във всички Сенки, да ги откъсне от Аза, да ограничи нашето его върху по-малка сцена. Защото тук, чувствах аз, бе такова място, място, където изразът: „Значи ли това, че сме доволни от него, че изпитваме гордост?“ не беше необходим. Каквито и да бяха най-дълбоките ми вярвания, усещах, че съм на път да вляза в земите на пълното не-аз. Оттук нататък можеше да съм лишен от силата да направлявам Сенките.
Седнах изправено в седлото и примижах срещу блясъка. Подканих с думи Звездин и разтърсих юздите. Тръгнахме напред.
За миг усещането беше, че яздя през мъгла. Само че тук бе страхотно светло и не се чуваше абсолютно нищо. После започнахме да падаме.
Да падаме или да се носим. След първоначалния шок беше трудно да се каже. Първо изпитвах чувството, че летим надолу — усилено може би и от факта, че Звездин изпадна в паника. Ала нямаше никаква опора за краката му и след известно време конят престана да се движи, като се изключи силното му треперене и тежкото дишане.
Преместих юздите в дясната си ръка и стиснах Рубина с лявата. Не знаех как точно да го пожелая, нито какво да направя, но исках да прекося това място на ярко нищо, отново да открия пътя и да продължа към крайната си цел.
Загубих представа за времето. Усещането за падане бе изчезнало. Дали се движех или просто висях? Нямаше как да разбера. Дали ярката светлина беше действително светлина? И тази мъртвешка тишина… Потреперах. Тук лишаването от сетива беше дори по-голямо, отколкото в дните на моята слепота, в старата ми килия. Тук нямаше нищо — нито шум от претичващ плъх, нито стърженето на лъжицата ми по вратата; нямаше влага, студ и повърхности. Продължих да излъчвам волята си през Рубина…