Сборник "Хрониките на Амбър"

Носех се напред по моста, който сега се разширяваше под едно просветляващо небе. Когато се превърна в златна равнина, аз се замислих над заплахата на Бранд. Дали я бе отправил само, за да посее в мен съмнения, да увеличи притесненията ми и да намали моята ефективност? Нищо чудно. И все, ако иска да вземе Рубина, ще трябва да ми устрои засада. А аз изпитвах уважение към странните му умения в управляването на Сенките. Струваше ми се почти невъзможно да се подготвя за нападението на човек, който е в състояние да наблюдава всяко мое движение и мигновено да се пренася в най-изгодната позиция. Дали щеше да нападне скоро? Едва ли, реших. Първо ще иска да ми опъне нервите… а аз вече бях уморен и доста замаян. Щеше да ми се наложи да спра, да си почина, да поспя — рано или късно. Не бих могъл да измина това огромно разстояние наведнъж, колкото и да пришпорвах Звездин.

Край мен започнаха да прелитат ивици розова, оранжева, зелена мъгла. Те кръжаха и се извиваха, изпълваха света. Пътят под копитата на коня ечеше като метален. От време на време над главата ми прозвучаваха мелодични тонове, като звън на кристал. Мислите ми танцуваха. Спомените от много светове безразборно идваха и си отиваха. Ганелон, моят приятел-враг и баща ми, врагът-приятел, се събираха в един образ и се раздвояваха, раздвояваха се и се събираха. По някое време единият от тях ме попита кой има право да заеме трона. Отначало бях помислил, че е Ганелон, който иска да узнае различните мнения, но сега разбрах, че е бил татко, с желанието да научи какво изпитвам. Той бе преценил. И бе взел решение. А аз отказах. Дали го бях направил поради липса на широк поглед, заради стремеж да се освободя от подобно бреме или обзет от внезапно просветление въз основа на всичко, което ми се бе случило през последните години и бавно се бе трупало в мен, гарантирайки ми по-зрял възглед за ролята на монарха, извън миговете на слава? Не знаех. Припомнях си живота на сянката Земя, как бях изпълнявал и издавал заповеди. Около мен се рееха лица — на хора, които бях познавал през вековете — приятели, врагове, съпруги, любовници, роднини. Лорейн ми махаше с ръка и ме викаше, Мойри се смееше, Дирдри плачеше. Отново се биех с Ерик. Спомних си първото ми минаване през Лабиринта, още като момче, после следващото, когато стъпка по стъпка спомените ми се бяха завръщали. Убийства, кражби, мошеничества, съблазнявания — всичко се появяваше, защото, както казваше Малори, просто си беше там. Не можех дори правилно да подредя събитията във времето. Те не ме притесняваха особено, защото не изпитвах и особена вина. Многото време бе омекотило ръбовете на по-грубите неща и бе наслоило промените в мен. Виждах себе си в отминалите моменти като различни хора, които отдавна съм надраснал. Чудех се как изобщо съм могъл да бъда някои от тях. Докато препусках напред, в мъглите наоколо сякаш се материализираха сцени от миналото ми. Без никакви поетични отклонения. Битки, в които бях участвал, приемаха съвсем действителни форми, като се изключеше пълната тишина — проблясваха оръжия, мяркаха се униформи, развяваха се знамена, лееше се кръв. И хората, повечето отдавна мъртви — преминаваха в мълчаливо шествие край пътя. Никой от тях не беше от моето семейство, но всичките някога бяха означавали нещо за мен. Но не виждах някаква система. Припомнях си благородни постъпки наравно с позорните, врагове, заедно с приятелите. И никой не забелязваше моето минаване — всички бяха заети с отдавна вършени неща. Какво ли представляваше мястото, през което минавах? Дали не беше размита версия на Тир-на Ногт, която съдържаше въздействаща на съзнанието субстанция и прожектираше около мен панорамата „Това е твоят живот“? Или просто започвах да халюцинирам? Бях уморен, разтревожен, притеснен, изтощен и се движех по път, който с монотонността си влияеше на сетивата така, че събуждаше спомени… Осъзнах, че всъщност по някое време съм загубил контрол над Сенките и сега просто се движа по права линия сред тази равнина, пленен в нещо като въплътен нарцисизъм от спектакъла… Осъзнах, че трябва да спра и да си почина — може би дори малко да поспя, — колкото и да се страхувах да го направя тук. Наложително бе да се освободя и да отида на по-спокойно, по-безлюдно място…