Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
И се шмугна покрай мен.
Чувствах как породената ми от гнева сила се влива в Рубина и после пак ме изпълва. Част от мен искаше със сеч да си проправя път през стаята, друга част предпочиташе да потърся по-хуманно разрешение при толкова по-дребни от мен противници; а трета и може би най-мъдра част от мен нашепваше, че тези дребосъци може да не са чак толкова безобидни. Затова първо исках да видя доколко говорителят им ще се впечатли от моя начин за отваряне на врати.
След малко той се върна, като старателно ме заобиколи.
— Върнете коня на човека — нареди мъжът.
Залата отново се изпълни с оживени разговори. Отпуснах меча.
— Моля да ни извините — каза същият, който бе дал нареждането. — Ние не желаем да имаме никакви недоразумения с човек като вас. Ще потърсим продоволствия другаде. Не се сърдите, надявам се?
Здравенякът с кожената престилка бе развързал Звездин и се запъти към мен. Докато го водеше през залата, пируващите се отдръпваха да му направят път.
Въздъхнах.
— Ще сметна инцидента за приключен, ще простя и ще го забравя.
Дребосъкът взе една пълна халба от близката маса и ми я подаде. Като видя изражението ми, отпи сам от нея.
— Няма ли да пийнете тогава с нас?
— Защо не? — реших аз, поех халбата и я надигнах, както направи и той с другата в неговата ръка.
Мъжът тихо се оригна и се засмя.
— Това май е нищожно количество за човек с вашите размери. Нека да ви налея още, да ви държи за из път.
Бирата беше хубава, а аз бях ожаднял от положените усилия.
— Добре — склоних.
Той извика да донесат бира и през това време ми доведоха Звездин.
— Можете да завържете юздите ето тук — дребосъкът ми посочи една ниско разположена халка, близо до вратата — и няма да пречи на никого.
Кимнах и го послушах, докато касапинът се отдалечаваше. Вече никой не гледаше към мен. Пристигна кана с бира и моят домакин отново напълни халбите. Единият от цигуларите започна нова мелодия. След малко останалите музиканти се присъединиха към него.
— Отдъхнете си — покани ме дребното човече и побутна с крак към мен малка пейчица. — Щом искате, нека стената ви е зад гърба. Но няма да има никакви номера.
Седнах, той заобиколи масата и се отпусна срещу мен, а каната остана помежду ни. Не беше лошо да си почина няколко минути, да отвлека мислите си за малко от моето пътуване, да пийна от тъмната бира и да послушам жизнерадостната мелодия.
— Няма да се извинявам повече — заговори събеседникът ми, — нито ще давам обяснения. И двамата знаем, че не става дума за недоразумение. Ала не е трудно да се види, че правото е на ваша страна. — Той се ухили и ми намигна. — Затова аз също ще сметна въпроса за приключен. Няма да умрем от глад. Просто пиршеството ни се проваля. Виждам, че носите прекрасен скъпоценен камък. Ще ми разкажете ли за него?
— Камък като камък — вдигнах рамене аз.
Танците се възобновиха. Разговорите станаха по-гръмогласни. Аз си допих халбата и мъжът я напълни отново. Огънят разливаше топлината си наоколо. Нощният студ постепенно напусна костите ми.
— Уютно местенце сте си направили — отбелязах.
— Да, така е. Използваме го от незапомнени времена. Искате ли да разгледате наоколо?
— Не, благодаря.
— Предполагах, че ще откажете, но бях длъжен като домакин да ви предложа. Ако желаете, можете и да потанцувате.
Поклатих отрицателно глава и се засмях. Мисълта да се разшетам тук събуди представи като илюстрации към Суифт.
— Все пак, благодаря.
Дребосъкът измъкна отнякъде глинена лула и се зае да я пълни. Аз почистих моята и също почнах да я пълня. Някак всички опасности бяха останали зад гърба ми. Той изглеждаше много сърдечно дребно човече, а и останалите ми се виждаха съвсем безобидни с тяхната музика и весели танци.
И все пак… бях чувал разни истории, макар и на друго място, толкова далече оттук… Как се събуждаш на сутринта, гол, насред пусто поле, а наоколо няма и следа от всичко това… Знаех и все пак…
Няколко чаши бира не бяха кой знае каква заплаха. Чувствах се затоплен, жалванията на гайдите и риданията на цигулките звучаха приятно след уморителното пътуване през Сенките. Седях облегнат назад и пушех. Наблюдавах танцуващите.