Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Няма да продължи още дълго — заявих аз.
— Откъде си толкова сигурен?
— Привилегирована информация.
Мъжът се засмя.
— Според някои версии, така трябва да започне свършекът на света… със странна буря, която идва от север.
— Вярно е — съгласих се аз. — Точно такъв е случаят. Ала няма защо да се безпокоиш. Скоро всичко ще приключи, по един или по друг начин.
— Този камък на гърдите ти… от него струи светлина.
— Да.
— Ти се пошегува, че това е краят на света… нали?
— Не.
— Караш ме да мисля за онзи пасаж от Свещената книга: Архангел Коруин ще мине пред бурята, а на гърдите му ще грее светлина… Ти не се казваш Коруин, нали?
— Как продължава нататък?
— … На въпроса накъде се е запътил, той ще отговори: „Към края на света“, където отива без да знае какъв враг ще му помогне срещу друг враг, нито кого ще докосне Рога.
— Това ли е всичко?
— Всичко, което се казва за архангел Коруин.
— И преди съм се сблъсквал с подобни трудности при свещените книги. Загатват достатъчно, за да те заинтригуват, но никога толкова, че в момента да имаш някаква полза от тях. Като че ли авторите им се забавляват с даване на фалшиви надежди. Един враг ще се противопостави на друг? Рога? Аз се предавам.
— А ти накъде си се запътил?
— Няма да е далече, ако не си намеря коня.
Върнах се при входа на пещерата. Бурята отслабваше, зад облаците на запад проблясваше нещо като луна, а още една прозираше зад облаците на изток. Огледах пътя и в двете посоки, след това обходих с поглед и равнината в ниското. Никъде не се забелязваха никакви коне. Обърнах се пак към пещерата. Точно в този миг, обаче, чух далече под мен изцвилването на Звездин.
Извиках на непознатия в пещерата:
— Трябва да тръгвам. Можеш да задържиш одеялото.
Не знам дали той отговори нещо, защото веднага изскочих сред ръмящия дъжд и се втурнах надолу по склона. Отново използвах Рубина и дъждът престана, заменен от мъгла.
Камъните бяха хлъзгави, но успях да преполовя пътя надолу, без да се изпързалям. После спрях — за да си поема дъх и да видя къде се намирам. От това място вече не бях сигурен точно от коя посока е дошло изцвилването на Звездин. Лунната светлина беше малко по-силна, видимостта малко по-добра, но не успях да открия нищо, като разгледах околността. Няколко минути стоях и се ослушвах.
Тогава пак чух изцвилването — някъде по-надолу и вляво от мен, близо до една тъмна канара, купчина камъни или оголена скала. Като че ли действително нещо мърдаше там в сенките. С най-голямата скорост, която смеех да си позволя, аз се втурнах в тази посока.
Щом слязох до същото ниво, продължих напред през кълбяща се ниско над земята, носена от слаб западен вятър мъгла, която се увиваше като сребърни змии около глезените ми. Долових стържене и хрущене, сякаш нещо тежко се влачеше или търкаляше по каменистата повърхност. После зърнах проблясване на светлина в долния край на тъмната маса, към която се приближавах.
Промъкнах се по-близо и видях мънички, човекоподобни, очертани върху правоъгълник от светлина силуети, които се мъчеха да преместят голяма скална плоча. От тяхната посока долетя слабо ехо от конски тропот и още едно приглушено изцвилване. После скалата започна да се движи, затваряйки се като врата, каквато вероятно беше. Осветеният участък намаля, сви се до тънка ивица и изчезна с трясък, след като всички фигурки се бяха мушнали вътре.
Когато най-накрая стигнах до въпросната скала, отново цареше пълна тишина. Притиснах ухо към камъка, но не чух нищо. Ала които и да бяха тези същества, те ми бяха взели коня. Винаги съм мразел конекрадците и в миналото съм убил немалко от тях. А точно в този момент имах нужда от Звездин, както едва ли някога съм се нуждаел от кон. Затова почнах да опипвам наоколо и затърсих ръбовете на каменната врата.
Не беше особено трудно да открия очертанията й с върховете на пръстите си. Сигурно я намерих по-лесно, отколкото бих го направил на дневна светлина, когато всичко щеше да се мержелее еднакво пред очите ми. Щом установих размерите й, заех се да търся нещо като дръжка, за което да я дръпна. Съществата ми се бяха видели дребнички, така че заопипвах ниско.