Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Съсредоточих волята си, започнах да изкривявам това обкръжение. Освободих се.
Не след дълго яздех сред суров планински пейзаж и малко по-късно стигнах до пещерата, която си бях пожелал.
Влязох вътре и се погрижих за Звездин. Хапнах и пийнах, колкото да залъжа глада си. Не запалих огън. Увих се в плаща си и в едно одеяло, което бях взел. Стиснах в дясната си ръка Грейсуондир. Легнах с лице към мрака отвъд входа на пещерата.
Направо ми се повдигаше. Знаех, че Бранд е лъжец, но въпреки това бях разтревожен.
Ала винаги много ме е бивало да заспивам. Затворих очи и бях готов.
V
Събуди ме усещането за нечие присъствие. Или може би шум и усещането за нечие присъствие. Както и да е, бях буден и бях сигурен, че не съм сам. Стиснах по-здраво Грейсуондир и отворих очи. Иначе, не помръднах.
През отвора на пещерата нахлуваше мека светлина, подобна на лунната. Съвсем до входа стоеше една фигура, вероятно човешка. Светлината падаше така, че не можех да преценя със сигурност дали фигурата е с лице към мен или гледа навън. Но в този момент тя направи крачка в моята посока.
Скочих на крака и насочих върха на меча си към гърдите й. Фигурата спря.
— Идвам с мир — произнесе на тари мъжки глас. — Подслоних се тук от бурята. Може ли да споделя пещерата ти?
— Каква буря? — попитах аз.
Сякаш в отговор на въпроса ми се чу гръмотевица, последвана от порив на вятъра, който носеше мирис на дъжд.
— Добре, поне дотук говориш истината — рекох. — Настанявай се.
Той седна, доста навътре от входа и опря гръб върху дясната стена на пещерата. Аз си навих одеялото и седнах на него отсреща. Разделяха ни около четири метра. Измъкнах лулата, напълних я и реших да изпробвам клечка от кибрита, който си носех още от сянката Земя. Тя се запали и ми спести много усилия. Пушекът миришеше приятно, смесен с аромата на влажния бриз. Заслушах се в шума от дъжда и заоглеждах тъмните очертания на безименния ми посетител. Обмислих възможностите за някаква заплаха, ала гласът, който се бе обърнал към мен, не беше на Бранд.
— Това не е естествена буря — каза той.
— О? Защо мислиш така?
— Първо, дойде от север. Тук бурите никога не идват от север по това време на годината.
— Ето как възникват легенди.
— Второ, никога не съм виждал някоя буря да се държи по този начин. Цял ден наблюдавам приближаването й — една непоклатима линия, която напредва бавно, а най-отпред сякаш се движи огромно стъкло. И толкова много светкавици, че прилича на чудовищно насекомо със стотици блестящи крака. Съвсем неестествено. А зад бурята всичко остава страшно изкривено.
— Случват се такива неща при дъжд.
— Не и по този начин. Предметите изглежда си променят формата. Стават неузнаваеми. Като че ли бурята разтапя света… или му отнема формата.
Потръпнах. Мислех, че имам достатъчно преднина пред тъмните вълни, че мога малко да си почина. Все пак, той можеше да греши и това да е просто една необичайна буря. Ала не желаех да поемам рискове. Изправих се и се обърнах към дъното на пещерата. Свирнах.
Никаква реакция. Отидох там и започнах да се оглеждам.
— Станало ли е нещо?
— Конят ми е изчезнал.
— Възможно ли е да се е измъкнал навън?
— Сигурно. Макар да мислех, че Звездин има повече мозък.
Приближих се до входа на пещерата, но не можах да видя нищо. За секунди се измокрих почти до кости. Върнах се до мястото си край лявата стена.
— На мен ми се вижда като съвсем обикновена буря — отбелязах. — Понякога в планините стихиите са по-силни.
— Може би познаваш тези места по-добре от мен?
— Не, само минавам оттук… и не е зле вече да продължа пътя си.
Докоснах Рубина. Мислено се устремих към него, влязох вътре, после се разпрострях навън и нагоре. Почувствах бурята около мен и й наредих да спре с червени пулсации от енергия, туптящи в синхрон със сърцето ми. След това се облегнах назад, извадих още една клечка и пак си запалих лулата. На силите, които бях насочил, щеше да им е необходимо време, за да овладеят толкова голяма буря.