Сянката на планината

Конканън седна на багажника и качи крака на бронята.

— Сега е моментът да кажеш всичко, каквото имаш да казваш — каза Карла.

Конканън се разсмя, измери я с поглед, а после погледна мен. Сините му очи все тъй

горяха в сумрака на паркинга.

— Нищо не съм направил на Лиса — каза бързо той. — Не съм я докосвал. Срещал съм

я само веднъж, абе, два пъти го кажи, и я харесвах. Беше сладур. Никога не бих й причинил

нещо такова. Казах го само да те вбеся. Не съм я докосвал. И никога не бих я докоснал. Не ми

е в стила.

Исках да го спра. Исках да вдигна проклятието, което някой ми беше наложил, произнасяйки името му. Ужасно беше: всичко, свързано с него, беше ужасно.

— Продължавай — обади се Карла.

— Ако знаех каква извратена гад е Ранджит, щях да го спра — заяви той. — Кълна се.

Сам щях да го пречукам, ако преди знаех.

Бе отпуснал глава. Беше свалил гарда. Идваше ми се да се втурна към него и да го бутна

обратно през онзи злокобен прозорец, който бе изкъртил с взлом. Но Карла искаше да знае

всичко.

— Чак по-късно разбрах — каза Конканън. — Да бях знаел по-рано, това „по-късно"

нямаше да го има.

— Това го разбрахме. Давай нататък — каза Карла.

— С тоя маниак Ранджит се запознах покрай дрогата. Височайшите и могъщите не се

колебаят да дойдат при такива като мен, като им потрябва дрога. Като ми каза оная нощ, че

ще купува, за да приспи Лиса, настоях да отида с него.

— Ранджит е искал дрога, за да я приспи? — попита Карла, твърде нежно, както ми се

стори.

— Точно така. Взе рохипнол на таблетки. Мислех, че просто й крои номер. Каза ми, че

били приятели и щели да си правят частно парти.

— Но защо и ти се замъкна с него?

— За да тормозя гаджето ви — каза Конканън и ме посочи с пръст. — Затова ви пратих

онова мръснишко писъмце и ви втълпих мръснишките си мисли — за да го изтормозя това

бясно копеле, пандизчията.

— Млъкни! — казахме в един глас.

— Ей, страшна двойка сте, свети хулигани. Лика-прилика.

— Ти защо беше там, Конканън? — попита Карла и щом произнесе името му, привлече

синия му поглед.

— Казах го вече — усмихна се той. — Знаех, че ако ей тоя, Лин, разбере, че докато го е

нямало, съм бил у тях с момичето му, ще откачи като побеснял жребец.

— А защо искаше да откачи?

— Направих го, за да страда, защото знаех, че така ще страда и оня иранец.

— Абдула? — попита Карла.

Не й бях казал. Не можех да предам величието на Абдула, като разкажа истината — в

какво се бе оставил да се превърне онази нощ с Конканън.

— Убихме няколко души заедно — отвърна нехайно Конканън. — Нищо работа. Обаче

ми се нахвърли и между нас избухна война. Гаджето ти беше само косвена жертва.

— Добре, на мен ми стига! — заявих.

— Опитвал ли си психотерапия за овладяване на гнева? — попита Конканън.