![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
И все пак всичко това не беше за него. Носеше я с усилие, колкото и здраво да стягаше ремъците и катарамите. Трябваше да има здрава плът под ризницата, не това плахо безпокойство, което сякаш го беше обзело сега, сякаш всеки мускул по изгърбеното му тяло бе станал колеблив. Потръпваше въпреки огъня в мангала и седеше, събрал ръце и сплел пръсти.
Прокълнатите оръжия и разни такива неща принадлежаха на приказките, наред с магическите пръстени и криваци, които бълваха огън. Във всяко от тях беше изпълнено желание, но срещу цена, която трябваше да се плати, облозите на живота — сведени до опростенческа морализаторска приказка, поднасяна на деца. Но тук, в този свят, дори магията се опълчваше на конвенциите за желания, станали реалност, незаслужена сила, оказала се изведнъж достъпна, и нито един от тези дарове не се вместваше лесно в реалността, която си беше създал.
Твърде много от затворниците го бяха видели другояче. Сега се перчеха. Смееха се с мечовете, тананикаха в такт с пронизителните звуци на брънките. Маршируваха в стегнати редици, обръщанията в строй, хорът на оръжията — в унисон. Престъпленията им се смаляваха зад тях, наказанията им — заслужени или не — бяха чудодейно преобразени.
И все пак.
„И все пак. Всичко това остава игра за тях. Подсмихват се презрително зад гърба на всеки офицер. Нощем, струпани около отдельонните огньове, плюят съскащо презрение в пламъците, разправят си истории за плячкосване, за грабеж и за всичките безпомощни жертви на всяка тяхна приумица.
Ние сме армия от чудовища. Главорези. Майката да ни е на помощ, ако изобщо спечелим битка.“
И Празек, и Датенар бяха изгубили нещо в дните след пристигането си, сякаш самообладанието им бе под напрежение заради всичко, което виждаха, и всичко, от което се бояха, все още предстоеше.
Варет съжаляваше за връщането на Галар Барас, а мисълта как командир Торас Редоун вижда грозната пародия на своя легион го изпълваше със срам.
„Аз ги предупредих. Това беше грешка.“ Покварата беше неизбежна. Легионът Хуст трябваше да си остане мъртъв, всеки меч и всяка ризница — погребани с гниещата плът в могилите.
Успееха ли да надвият Урусандер, успееха ли да съкрушат този бунт, легионът Хуст щеше да остане сам, непобедим на бойното поле. Щеше да се обърне срещу благородниците и богатите им имения. Щеше да се обърне срещу самия Карканас.
„Ние ще разбием този свят. Аз ги предупредих, а вече е твърде късно. Звярът е създаден, хилядата му крайници са се изтръгнали от веригите, множеството му очи се отварят, до едно пламнали от алчност и похот.
Дори Празек и Датенар не могат да се надяват да удържат тези юзди. Нито Галар, нито Торас Редоун. Нито Фарор Хенд, нито някой от нас, които живяхме някога в ямите. Вдигаме се на крака, наежени и дръзки, и този присмех — криещ се все още в сенките — скоро ще се превърне в ръмжене.“
Прозвуча сигнал за сбор. Той се взря в бронята си, а след това, с треперещи ръце, посегна към нея.
Когато звънна камбаната, Фарор Хенд стоеше в края на лагера и гледаше на изток. Беше очаквала нещо да се появи на хоризонта. Конна фигура, мършав мъж на уморен кон, мъж в сиво и черно, или може би с избелялата кожа на благословен от друг бог. А тя щеше да чака, докато ездачът се приближаваше, като закована в замръзналата земя. Чудеше се какви ли думи щяха да си разменят, когато най-сетне той спре пред нея.
По-малко от легенда, но повече от нехайно обещание за бъдеще, което да си споделят. Представяше си го как се приближава, как тя вижда все повече подробности: безплътно лице, твърдите очертания на кост под изпъната кожа, дългата му желязносива коса провиснала около голото теме. А в кухините, където трябваше да има очи — само мрак…
— Идвам за обещаното.
Тя кимна, а той продължи.
— Младостта бе изгубена за мен. Сега ще си я върна. — Вдигна костелива ръка. — Тук, да я държа.
— Да, лорд Тюлас, разбирам. Само за това трябваше да съм, само за това бях създадена. Вие назовете предназначението ми, сър.
— Нямам сила да открадна младостта ти, нито бих го сторил. По-скоро, бих видял как остаряваш. Това търся, и само това.
— Сър, никога ли няма да събудя желанието ви?
— Отдавна си го събудила. В крепостта ми има трон, издигнат да обгърне безжизненото ми присъствие. Там ще седя, да гледам как годините те отнемат. Такива са апетитите на старите мъже. Желанието ми е утолено, страстта ми, увита като змия, сънува за топлина и е доволна в своята вцепененост.