![Игрален дом [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/8/9/igralen-dom-bg-download.jpg)
Игрален дом [bg]
- Автор: Чавиано Дайна
- Серия: Тайните на Хавана #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1366-8
- Переводчик: Катя Бобева
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Игрален дом [bg]». Краткое содержание книги:
— Сега не мога да ти отговоря — предупреди той, слагайки още две кубчета лед в чашата си. — Отговорите няма да ти помогнат, защото сами по себе си не убеждават. Човек трябва да се научи.
Парченцата лед изгукаха като гълъби в ледена стая.
— Ти не разбираш — настоя тя. — Трябва да знам защо да държа на теб, ако ще продължаваме да се виждаме.
— Това е лесно — обясни той, като й подаде собствената й чаша. — Само трябва да посетиш къщата още веднъж.
Гая опита питието, първо внимателно, после по-уверено.
— Кой ще ме заведе?
— Лично аз.
Гая огледа мебелите и се спря на лицето на Ери.
— Тук има нещо различно.
— Какво?
— Не знам. Ти ми кажи.
— Може би е бюрото, преместих го.
— Не, не е бюрото.
Тя погали повърхността на чашата, забравяйки за момент странната обстановка. Може би нямаше смисъл да настоява; подозираше, че той винаги щеше да успее да се наложи… Господи! Колко беше глупава! След всичко, което се беше случило, тя беше решена да продължи да се вижда с него. Това беше решението й още от началото. Кого се опитваше да излъже? Изпи последната глътка. Парченце лед се плъзна между венците й и тя го погали с език, без да го хруска, наслаждавайки се на усещането, което правеше устните й безчувствени. Дали не започваше да харесва тази игра?
Отгоре на всичко предметите сияеха все по-особено. Дали осветлението се колебаеше или, стените започваха да се накланят? Леко люлеене, а горе притъмняваше… Или не? Прозорците й намигнаха, жадни да й разкрият тайните на този плашещ менует. Вратата настояваше да избяга от затвора си и цялата рамка се отпускаше назад с цялото си теглото. Без да се замислят, корнизите на тавана уголемиха растителните си декорации, по които тичаха гипсови дяволчета — в еуфория, след като бяха оживели. Розетката придоби готически извивки, като паяжини, измити от проливен дъжд. Гая въздъхна. Сигурно отново беше позволила да я лекуват… Усмихна се, като повтори фразата: лекувам. Колко терапевтично! Почти й хареса връзката й с обстановката.
— Защо се усмихваш?
— Просто така. Помислих си нещо.
— Късно е, да тръгваме.
— Дрогирал си ме.
— Моля?
— Пак ме дрогира. Миналия път ме хипнотизира. Не знам как, но го направи.
— За какво говориш?
— Не съм толкова глупава, колкото си мислиш.
— Твърдоглава си, но никога не съм си мислил, че си глупава.
— За какво е тогава това? — вдигна чашата на нивото на очите си.
— Аз също пих — и й показа своята.
— Има противоотрови.
— Четеш твърде много криминални романи.
Изтръгна й чашата от ръката и я постави върху малкия хладилник.
— За държавна сигурност ли работиш?
— Мили боже — прошепна той, хващайки я под ръка. — Мисля, че си пияна, а бяха само два пръста мента.
V
Знаеше, че да се върне в онази къща, беше като да проникне в опасна територия; като слизане в ада, в царството на смъртта, във владенията на Оя… в онзи район, където душите преминават в мрака на своите страсти.
Обиколката по хаванските улици отново събуди подозрението й, че беше направила някаква крачка в друго измерение. Представи си, че пътува из подсъзнанието на град, където достъпът беше възможен единствено благодарение на милостта на водач, който да предложи да го покаже, както беше направил Виргилий с флорентинския бард. Припомни си набързо духовните одисеи и се сети за мистиката на розенкройцерите, за душите, които напускат телата, за Алан Кардек, за преживяванията в състояние на кома… И заподозря, че този мулат със светли очи може да е нейният ангел хранител, който я води — лъжлив Орфей — в дом извън времето, където мъртвите съществуваха едновременно с живите.
„Наистина, много любопитно“, й се искаше да каже, когато стигна пред голямата къща; всъщност, както в Страната на чудесата, нещо, което преди това не съществуваше, после изникваше изведнъж или променяше вида си. Например беше убедена, че е минавала по същия път много пъти, без да успее да открие къщата. Толкова пъти повтори това, докато накрая се убеди, че къщата трябва да е на друго място. Как тогава Ери я откри?
С внимателен жест мъжът й помогна да избегне високите треви на входа и заедно заобиколиха шубраците, които се разпростираха върху плодородната и тъмна земя. Всичко беше както преди: клоните на тополите се сплитаха, за да скрият градината, колониалната решетка продължаваше да сочи към облаците, а слабият шум на смеховете напомняше за празненство на призраци в гъстата гора. Сега обаче не стигнаха до вратата. Отклониха се по пътечка, пазена от растителна стена, която криволичеше, описвайки извивки и ъгли. Пътят беше загадка. Можеше да се видят кулите на къщата над плетеницата от растения, но гледката беше неравна. Понякога сякаш се насочваха към нея, понякога сякаш се отдалечаваха.