Игрален дом [bg]

— Очакваш ли някого?

— Не — излъга.

Не искаше да дава обяснения за личния си живот. Освен това уговорката с Ери беше тайна. Щеше да остане тук да чака вестоносеца с паролата, но нямаше причина да коментира своята необичайна среща на сляпо.

— Аз дойдох да се срещна с някого — прошепна непознатата и извърна лице, за да огледа наоколо.

Гая успя да види чертите й: котешки очи и орлов нос.

— Имам чувството, че няма да дойде — жената се взря настойчиво в нея, усмихна се и зъбите й проблеснаха в тъмното. — Хареса ли ти пиесата?

Младата жена се стресна.

— Каква пиеса?

— Видях те в театъра… Предполагам, че беше с гаджето си — и без да чака отговор, продължи. — С мъжа ми се разделихме преди няколко дни, но съм свикнала. Накрая винаги се връща.

Гая замълча. Изпита неприятното усещане, че тази жена би могла да се набърка в живота й със същата лекота, с която би съблякла дрехите си, и това не й хареса. Отгоре на всичко безпокойството й растеше с всяка минута, не успяваше да се освободи от силната му хватка. Почувства се наблюдавана, но не успя да определи дали подозрението й беше основателно, или в резултат на дългото чакане.

— Мисля, че трябва да си вървя.

— Защо не дойдеш с мен? Имам покана за двама.

— За къде? — попита с недоверие. — По това време надали има нещо отворено.

— Има, един игрален дом.

Гая избухна в смях.

— За глупачка ли ме вземаш? — отвърна, но не беше обидена. — Игралните домове са затворени от повече от трийсет години.

— Този е различен.

Изправи се, подразнена от този безсмислен разговор.

— Трябва да вървя — каза и й подаде ръка.

Другата жена се изправи бавно, сякаш въздухът възпираше движенията й. Тая си представи птица, която се опитва да полети от дъното на езеро.

— Никога ли не си искала да се опознаеш?

Гласът й сякаш идваше от друга епоха.

— Добре знам коя съм.

— Но не и коя можеш да бъдеш — прошепна жената, все още стискайки ръката й.

Гая понечи да се отскубне, но почувства, че не желае да се отдели от тази мекота. Сега можеше да я огледа по-хубаво, защото светлината на една улична лампа струеше обилно върху лицето й. Беше наистина красива.

— Не се отказвай от удоволствието да бъдеш самата себе си.

Беше очевидно, че никой няма да дойде, беше чакала достатъчно. За капак на всичко думите на натрапницата само увеличаваха безпокойството й. Предусети близостта на невидими същества, дочу подигравателния им смях сред клоните, бръснещия им полет, пронизителното им цвърчене, което изпълваше околността. Или бяха просто сови?… Каквото и да беше, най-разумно бе да си тръгне. Направи жест за сбогом.