![Игрален дом [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/8/9/igralen-dom-bg-download.jpg)
Игрален дом [bg]
- Автор: Чавиано Дайна
- Серия: Тайните на Хавана #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1366-8
- Переводчик: Катя Бобева
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Игрален дом [bg]». Краткое содержание книги:
— Бих искала да знам как го правиш… Или по-скоро бих искала да разбера какво искаш.
Той отиде до прозореца.
— Тук всеки крие нещо — огледа заспалия град, — а ти все още не си научила нищо.
— Не знам за какво говориш.
— За отделянето на душата от тялото, за играта на привидности.
Гая остана загледана в него, като напрегна цялото си същество, за да разбере. И изведнъж в някаква далечна точка на духа й се появи светлинка: игра на привидности. Да се преструваш. Да бъдеш това, което не си, това, което никога не си бил, това, което никога няма да бъдеш. Звучеше познато, ала… разбира се, че не го беше научила! Не беше част от природата й. Нито искаше да го притежава.
— Прав си — призна. — Никога не съм могла да лъжа. Но не виждам никаква връзка между това, което казваш, и методите ти на обучение.
— Може би сега не можеш да намериш смисъл, защото още си новопосветена.
Тя потръпна.
— Това, което видях, е кошмар.
— Това са твоите вътрешни демони, но когато се изправиш пред тях, ще станеш по-свободна.
Гая отиде до другия прозорец. Онзи мъж не преставаше да я обърква; една-единствена негова дума беше способна да разбие идеите й.
— Кой си ти?
— Не съм агент на службите, кълна ти се.
— Нямам предвид това. Какво си ти?
Мъжът се наведе върху бюрото, за да загаси малката лампа.
— Почти два часът през нощта е — съобщи, след като погледна часовника си. — По-добре да те заведа у вас.
— Трябва да поговорим — настоя тя.
— Не днес.
— Кога?
— Другата седмица. В петък.
— Защо не може да стане по-рано?
— Това е най-добрият ми ден — отвърна загадъчно.
— Какво искаш да кажеш? — една мисъл я завладя. — Женен ли си?
Той се засмя.
— Разведен? — настоя тя.
Мъжът загаси още лампи, но не обърна внимание на въпроса й.
— Коя е Ошун?
— Чакай малко — хвана я за раменете, — стига въпроси. Много съм уморен… предполагам, ти също. Да оставим това за петък, става ли?
Гая се съгласи, подчинена от хипнотичната твърдост на тези очи, и въпреки това — по-решена от всякога да разбули тайната.
II
Толкова много въпроси заслужаваха ново посещение при леля Рита. В началото мислеше да помоли Лиса да я придружи, но накрая реши да иде сама. Онова, което трябваше да попита, беше достатъчно трудно, за да се налага да понесе погледите или въпросите на приятелката си. Не знаеше дали старата жена ще си спомни за нея. След три месеца не беше вероятно, макар да вярваше, че името на кръщелницата й щеше да бъде достатъчно, за да освежи паметта й.
Нищо не се беше променило. Чакълестият път се отклоняваше като приток на тротоара, осеян с локви, очертавайки неравна пътека, която често беше посещавана от жадни водни кончета. Входът на колибата показваше същото състояние на запуснатост с треволяците рогачица, които се закачаха като карфици за дрехите, и гукането на гълъбите, които си оспорваха място върху покрива, осеян с птичи курешки.
Гая се спря пред отворената врата и присви очи, за да види вътрешността — отрицание на светлината, която се разливаше по улицата. Миризма на мокра пръст излизаше от колибата.
— Ще влезеш ли?
Гласът прозвуча от полумрака. Въпреки че Гая не успя да види притежателната му, разбра кой й говори.
— Не знам дали ме помните. Дойдох…
— Много добре си спомням — сякаш вързоп се раздвижи на земята. — Рядко съм се сблъсквала с толкова странен прочит на оби.
Различи възрастната жена, която си почиваше върху своята стара рогозка и пушеше почерняла цигара. Бялата й рокля беше като по чудо чиста сред тази мизерия и създаваше почти сияен център в полуздрача. С жест на библейска царица посочи на Гая да седне.
— Намери ли своя жив човек?
— Да, госпожо.
— Но има нещо, което те притеснява — говореше, притваряйки очи, за да се съсредоточи по-добре в мислите си.
— Лиса ли ви каза?
— С кръщелницата ми никога не обсъждаме чужди проблеми.
— Тогава откъде знаете…? — започна да пита, но се спря, когато видя парченцата кокос върху рогозката.
Жената продължи огледа и после се засмя меко.
— Има неща, които човек знае, без да е необходимо светци те да му ги казват… Предимствата на старостта.