Игрален дом [bg]

Спря се на стотина крачки от булеварда и от скривалището си видя силуета на сградата. Беше почти седем часът. Светлините на улицата процеждаха мъртвешко фосфоресциране, което не успяваше да измести столичния полуздрач. Под сандалите на Гая хрускаха парченца стъкло като разгневени светулки: останки от улична лампа. Кабел висеше тъжно от старата си стойка над главата й.

Някой се блъсна в нея… Тъмна мъжка фигура. Гая измънка извинение и докато непознатият продължаваше пътя си, тя остана да съзерцава крилатите контури на сянката, без да успее да определи защо бяха привлекли вниманието й. Тогава разбра: мъж с филцова шапка с периферия и загърнат в палто беше нещо, което си спомняше, че е виждала само във филмите с Хъмфри Богарт, но никога в своята Хавана — гореща и дрипава.

— Божичко! — промърмори. — Пак халюцинирам.

Вгледа се в небето; дори нямаше пълнолуние, така че не можеше да припише това видение на онези предизвикващи делириум цикли, които изправяха нащрек болниците и полицията. Опита се да се успокои. Може би не беше човек с палто, ами някой от онези луди, които скитаха по улиците, опаковани в парцали от всякакъв вид, откраднати от боклукчийските кофи.

Остана там още малко, наблюдавайки скришом силуетите на минувачите, които с мъка успяваше да различи в полуздрача. Никой не влезе или излезе от сградата; поне никой, когото тъмнината да й позволи да види. Залезът действаше като воал, който опушваше гледката и звуците. Светлината на първите звезди, вместо да помогне да се разсее мракът, правеше предметите още по-неясни. Беше безсмислено бдение. Нямаше друг избор, освен да се отдалечи от мястото с усещане за безсилие.

Изведнъж я обзе злокобна мисъл. Вгледа се в хората, улиците, дори в заплашителната тишина, която се вихреше като прах по време на буря, и се уплаши от най-лошото: черна дупка насред острова, някаква магия, която я бе преместила отново в друго измерение. Намираше се в Хавана, но не в града, който познаваше.

Забърза се към спирката с надеждата да развали магията.

Не искаше да бъде завлечена повторно към онази непредвидима зона, където градът се превръщаше в нещо друго. Тълпата, която се беше струпала пред магазина за сладолед, беше нейното спасение. Изпита облекчението на първобитните създания, когато се събират с племето си, след като са били свидетели на някакво необичайно явление, но не се почувства напълно сигурна, докато не се качи на автобуса, избягвайки ударите с лакти и проклятията на онези, които чакаха от часове.