В здрача на вторник [bg]

Той й беше донесъл хартия, няколко молива и цветни пастели. Но не й беше донесъл острилка и тя беше принудена да използва ножа, с който белеше картофи. На едната страница рисуваше дървото, а другата разграфяваше на квадратчета за всеки ден от съответния месец. Септември, април, юни и ноември имат по трийсет дни… Беше й отнело доста време, но тя го имаше в изобилие. Това бе единственото истинско нещо, което притежаваше, докато живееше в очакване. Седеше на малката маса и вместо линийка, използваше една книга за градинарството, която той бе забравил при едно от завръщанията си. Тя не можеше да напише дните под всяка от датите — това бе доста сложно. Така или иначе беше направила календара през септември, а сега вече беше следващата година, 2011-а: февруари 2011-а.

Във всяко квадратче тя отбелязваше какво е правила или как се е чувствала през този ден. Пишеше така, че друг да не го разбере и никога не отбелязваше важни неща. Например: „20 лицеви опори“, „2 чаши чай“, „силна мигрена“, и други такива. Беше свършила хапчетата против мигрена, но той щеше да й донесе, когато отново си дойдеше. Слагаше и по една звездичка на всяко квадратче в дните, когато той беше при нея. По това разбираше, че вече са изминали три седмици и три дни, откакто си беше идвал за последно. Никога не беше отсъствал толкова дълго, дори когато изпълняваше мисия.

Дървото, с което бе обозначила февруари, беше бук, макар че едва ли някой друг освен нея би го разпознал, тъй като клоните му бяха голи. Тя харесваше гладката сива кора на буковите дървета и фуниеобразните разклонения на ствола им. На едно от разклоненията в основата на дървото, което беше нарисувала, с дребни букви беше написала инициалите на своето и на неговото име. Никой нямаше да ги види, но тя знаеше, че са там — все едно бяха издълбани от любовници. На всяко от дърветата, но на различни места, беше изписала същите инициали — нещо като таен код. Не му беше казала, защото се боеше, че няма да му хареса. Но когато всичко това приключеше, тя щеше да му каже и той щеше да обгърне раменете й, щеше да я целуне отгоре по главата или отстрани, точно под ухото, и да й каже колко много се гордее с нея заради всичко, което бе изтърпяла в името на тяхната любов. Той се нуждаеше от нея. Никой преди това не бе имал нужда от нея. Точно затова се бе отказала от всичко: от дома си, от семейството си, от удобствата си, от сигурността си, от самата себе си.

Тя долепи лице до малкия прозорец и се загледа в сивото небе, което постепенно потъваше в нощен мрак. Дните бяха кратки, а нощите дълги. Беше студено и тя искаше той да си дойде.