Кратка история на иновациите
- Автор: Ридли Мат
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542832744
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: История техники
Электронная книга - «Кратка история на иновациите». Краткое содержание книги:
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.”
Междувременно в Америка Ериксон конструирал редица кораби, включително „Принстън“, за флота на САЩ. Франция пуснала на вода „Наполеон“ с лопатков винт. Флотите по света преминали към винтове едва ли не за една нощ. Иновациите продължили, дизайнът на винтовете се развил радикално през годините, натрупали се знания за завихрянията и съпротивлението. Формата на лопатките накрая станала тясна до вала, разширяваща се с отдалечаването и със заоблен край.
Завръщането на вътрешното горене
Историята на двигателя с вътрешно горене показва обичайните черти на иновацията: дълга и задълбочена предистория, белязана от провали, по-кратък период на подобрения в достъпността и цената, характеризиран от едновременни патенти и съперничества и последваща история на еволюционно усъвършенстване чрез проби и грешки. През 1807 г. един френско-швейцарски артилерийски офицер не просто патентовал, но и построил машина, която можела да използва експлозии, за да генерира движение. Исак де Ривас създал „количка“ с колела, на която монтирал вертикален цилиндър, в който се смесвали водород и кислород и били възпламенявани чрез искра. Тежестта на спускащия се цилиндър задвижвала количката напред чрез система от макари, преди експлозията отново да запрати буталото нагоре. Машината работела също като доста по-голямата ѝ версия, направена седем години по-късно, но не можела да се надява да се конкурира с парния локомотив.
През 1860 г., година след пускането на първия петролен кладенец в Пенсилвания, Жан Жозеф Етиен Леноар патентовал конструкция за двигател с вътрешно горене с нефт, а през 1863 г. построил кола, която се затътрила съвсем бавно извън Париж и за три часа изминала девет километра. Леноар я нарекъл хипомобил – представлявал талига върху триколка. Изключителната ѝ неефективност се дължала предимно на факта, че въздухът в цилиндъра не бил компресиран.
Последвали два провала. Външното горене за производство на пара продължавало да доминира в транспорта и със сигурност скоро щяло да завладее пътищата и релсите. През 1880-те години из цяла Америка и Европа се пръквали фирми за производство и продажба на парни автомобили, а със задаването на новия век основната заплаха срещу господството на парата на пазара на мотори сякаш идвала от новите електрически коли. „Стенли Стиймър“, пуснат на пазара през 1896 г., бил най-добре продаваният модел и десет години по-късно поставил световен рекорд по скорост, като развил почти 205 километра в час. Но само за няколко години двигателят с вътрешно горене опровергал експертите и от аутсайдер се превърнал в хегемон. Парните и електрическите автомобили останали в историята.
Централното изобретение зад вътрешното горене е цикълът на Ото на компресия и запалване, един четиритактов танц: в цилиндъра постъпват гориво и въздух (1), буталото компресира сместа (2), запалването и разширяването при горенето избутват буталото до долна мъртва точка (3), газовете се изтласкват от цилиндъра през изпускателния клапан (4). Николаус Ото, търговец в бакалия, измислил тази конструкция през 1876 г., след като в продължение на шестнайсет години се опитвал да подобри двигателя на Леноар. Постигнал достатъчно успехи, за да произвежда и продава стационарни двигатели и да разшири фирмата си, като я превърне в компанията „Дойц“. Тя и днес е сред водещите производители на двигатели.
Ото продавал много двигатели, но не се интересувал от разработването на автомобил, затова двама от служителите му, Готлиб Даймлер и Вилхелм Майбах, напуснали и започнали да правят бензинови (петролни) двигатели за автомобили. Мнозина други във Франция, Великобритания и другаде допринесли с изобретения през 1880-те години, но Карл Бенц е човекът, който успява да вкара в серийно производство първия завършен през 1886 г. автомобил. Бенц, талантлив инженер от Южна Германия, се захванал за работа зад велосипедна работилница и създал триколка, която като дизайн заимствала повече от каретите и велосипедите. Според семейната легенда през 1888 г. съпругата му Берта взела колата, без да каже на Карл, качила двамата им сина и подкарала съвсем бавно по целия път от Манхайм до Пфорцхайм, като зареждала с бензин, който купувала от аптеките по пътя. Пътуването било почти 100 километра. През 1894 г. били продадени повече от 100 „Моторваген“ на Бенц.