Кратка история на иновациите
- Автор: Ридли Мат
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542832744
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: История техники
Электронная книга - «Кратка история на иновациите». Краткое содержание книги:
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.”
Що се отнася до релсите, Стивънсън скоро извадил патент заедно с Уилям Лош за нов дизайн на релси от чугун, които се справяли по-добре с тежестта на локомотива. После обаче променил намеренията си. Негов приятел на име Майкъл Лонгридж наскоро се бил захванал с управлението на металургичен завод в Бедлингтън на река Блайт, недалеч от Килингуърт. Там използвал новия процес на пудлинговане за производство на ковко желязо (с ниско съдържание на въглерод) и му хрумнала идеята да прави релси от ковано желязо през калъп. Инженерът на Лонгридж, Джон Бъркъншоу, направил дизайн за релса с форма на клин в напречното сечение, с широка горна част и тясна основа. Така се пестял метал, но се запазвал добрият контакт с колелата на локомотива. Когато дошло времето да се построи железницата от Стоктън до Дарлингтън през 1822 г. (пиша тези думи на гарата в Дарлингтън!), Стивънсън обърнал гръб на чугуна, което вбесило Лош, и избрал кованите релси на Бъркъншоу.
Джордж Стивънсън и синът му Робърт направили нещо изумително смело. Проучили терена и построили 40-километрова железопътна линия (щели да я удължат до 65 километра), оборудвана с локомотиви за транспортиране на въглища от Дарлингтън до Стоктън. Късметът и случайността също имали роля в този триумф. Богатият квакер, търговец на вълна и филантроп Едуард Пийз предложил, вместо да се копае канал, вагоните да бъдат теглени от коне, за да превозват въглища, вълна и лен от Дарлингтън до Стоктън-на-Тийс, където морските приливи влияели на нивото на реката. Но построяването на конска железница също като прокопаването на канал изисквало огромни разходи за адвокати и агенти, за да се купи земята и да се получи разрешение от Парламента. Пийз и другите от квакерското общество в Дарлингтън се сблъскали със свиреп отпор от Камарата на лордовете и единствено решителността на Пийз и неспирното му наливане на ум в главите на политиците в Лондон довели до приемането на закон през април 1821 г. Разрешението обаче било само за железница с теглени от коне вагони.
В деня на приемането на закона, 19 април 1821 г., Пийз се срещнал с Джордж Стивънсън, който отишъл да го види от Стоктън, след като явно дочул за планираната железница. Стивънсън предложил да проучи маршрута, а после убедил Пийз да използва не само коне, но и локомотиви. Това предизвикало нова гневна вълна сред собствениците на земята, които били ужасени от „смехотворните“ слухове (както ги определяли предприемачите), че тези „адски“ машини (твърдели опонентите им) могат да развият петнайсет, че и двайсет километра в час!
Робърт Стивънсън организирал конструирането на подобрени локомотиви за линията между Стоктън и Дарлингтън. На величественото откриване на 27 септември 1825 г. първият от тях, „Локомоушън“, направен предимно от Тимъти Хакуърт, изтеглил влак от дванайсет вагона въглища, един вагон брашно и двайсет и един вагона с хора. При пристигането му в Стоктън във влака имало повече от 600 души. По-късно „Локомоушън“ показал, че може да пътува с почти четирийсет километра в час. За пръв път топлината вършела работа за превоза на хора.
Вярно е, че железницата между Дарлингтън и Стоктън разчитала предимно на коне през следващите няколко години, локомотивите били редки, ненадеждни и опасни смутители. Но баща и син Стивънсън не спрели дотук. Най-известният им локомотив, „Рокет“, участвал на изпитанията в Рейнхил през 1829 г., където трябвало да бъдат избрани машини за железницата от Ливърпул до Манчестър, която строял тъкмо Стивънсън. За да бъде приет, локомотивът не бивало да тежи повече от 4,5 тона, да има само четири колела, да има добро окачване и да издърпа малък влак напред и назад по трасе от 56 километра, без да спира, а после да повтори постижението.
„Рокет“ бил създаден от Робърт, но притежавал много находчиви подобрения, дело предимно на новия сътрудник Хенри Буут. Сред тях били паропроводи в котела, за да се ускори производството на пара, цилиндри под ъгъл, буталата били свързани директно до само две задвижващи колела и конусно устройство, извеждащо пара вертикално в комина, като така се увеличавала тягата на пещта. Накратко, локомотивът бил продукт на постепенно разработване чрез проби и грешки от няколко души, а не на брилянтни скокове на въображението на гений. В Рейнхил „Рокет“ имал девет конкурента, но пет от тях дори не успели да потеглят. От другите тегленият от коне „Сайклопт“ се счупил, „Пърсъвиърънс“ се повредил, „Сон Парей“ пукнал цилиндър, а любимецът на тълпата „Новълти“ потеглил със страхотно темпо, но постоянно му гърмели тръбите. Ако „Новъл-ти“ бил заекът, „Рокет“ бил костенурката, потеглил спокойно с 13 тона товар и за час изминал 48 километра. Той определил основната конструкция на локомотивите за следващите десетилетия. Година по-късно „Рокет“ причинил и първия смъртен случай в железниците, като убил политика Уилям Хъскисън на голямото откриване на линията, докато той слизал от друг влак, за да говори пред политическия си съперник, премиера, херцога на Уелингтън.