Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Елигио изглежда гледаше нещо, докато пееше. В един момент се приближи силно до мен. Видях очите му в полумрака. Те бяха стъклени, неподвижни. Той се усмихваше, а отвреме-навреме се кикотеше. Той вървеше и сядаше, и пак вървеше, стенейки и въздишайки.
Изведнъж нещо като че ли го бутна изотзад. Тялото му се огъна по средата, сякаш беше тласкано от пряка сила. В един момент Елигио балансира на върха на палците си, правейки почти пълен кръг с ръце, докосващи земята. Той отново се изтърси на земята леко, на гръб, и се опъна в цялата си дължина, добивайки особена вдървеност.
Той поскимтя и постена още малко, след това започна да хърка. Дон Хуан го зави с някакви чували от зебло. Беше пет часа и трийсет и пет минути сутринта.
Лусио и Бениньо бяха заспали рамо до рамо, с гърбове опрени на стената. Дон Хуан и аз дълго седяхме мълчаливо. Той изглеждаше изморен. Наруших тишината и го попитах за Елигио. Каза ми, че срещата на Елигио с Мескалито е била изключително успешна. Мескалито го е научил на песен още първия път, когато са се срещнали, а това е наистина необикновено.
Попитах го защо не позволи на Лусио да вземе малко пейот заради мотоциклета. Той каза, че Мескалито би убил Лусио, ако той го доближи при такива условия. Дон Хуан призна, че внимателно е подготвил всичко, за да убеди своя внук. Каза ми, че разчита на моето приятелство с Лусио като на централен пункт от своята стратегия. Каза, че Лусио винаги е бил голямата му грижа и че по едно време те живеели заедно и били много близки, но когато бил седемгодишен, Лусио се разболял тежко и синът на дон Хуан, набожен католик, дал обет пред Девата от Гуаделупа, че ако животът на Лусио бъде спасен, той ще се присъедини към свещеното танцуващо братство. Лусио се възстановил и бил принуден да изпълнява обещанието на баща си. Той чиракувал една седмица и тогава решил да наруши обета. Мислил, че в резултат на това ще трябва да умре, опънал се и цял ден чакал смъртта да дойде. Всички се смели на момчето и случаят още не бил забравен.
Дон Хуан дълго не проговори. Изглеждаше потънал в размисъл.
— Моят план беше за Лусио — каза той. — а вместо това намерих Елигио. Знаех, че е безполезно, но когато харесваме някого, здравата настояваме, като че е възможно да се преправят хората. Лусио имаше смелост, когато беше малко момче, а после я загуби нейде по пътя.
— Можеш ли да го омагьосваш, дон Хуан?
— Да го омагьосам? За какво?
— За да се промени и да си възвърне смелостта.
— Не се омагьосва за смелост. Смелостта е нещо лично. Омагьосването е, за да се направят хората безвредни или болни, или неми. Не омагьосваш, за да правиш воини. За да бъдеш воин, трябва да си кристално чист — като Елигио. Ето ти един човек със смелост!
Елигио кротко хъркаше под зебловите чували. Почти се беше съмнало. Небето беше безукорно синьо. Не се виждаха никакви облаци.
— Бих дал всичко на света, за да узная за пътешествието на Елигио — казах аз. — Ще имаш ли нещо против, ако го помоля да ми разкаже?
— Не трябва при никакви обстоятелства да го молиш за това!
— Защо не? Аз ти разказвам за моите преживявания.
— Това е различно. Ти не си склонен да пазиш нещата за себе си. Елигио е индианец. Неговото пътешествие е всичко, което той има. Бих искал това да беше Лусио.
— Няма ли нещо, което можеш да направиш, дон Хуан?
— Не. За жалост, няма начин да направиш кости на медузата. Това беше само едно мое безумие.
Слънцето се показа. Светлината му заслепи изморените ми очи.
— Казвал си ми толкова много пъти, че един магьосник не може да има пристъпи на безумие, дон Хуан. Никога не съм мислил, че ти можеш да имаш.
Дон Хуан ме погледна с пронизващ поглед. Стана, хвърли по едно око на Елигио и на Лусио. Нахлупи шапката на главата си, като я потупа отгоре.
— Възможно е да настояваме, здравата да настояваме, макар да, знаем, че това, което правим, е безполезно — каза той с усмивка. — Но ние първо трябва да знаем, че действията ни са безполезни и въпреки това, трябва да продължаваме, сякаш не го знаем. Това е контролираното безумие на магьосника.
5.
Върнах се в къщата на дон Хуан на 3 октомври 1968 година с единствената цел да го попитам за събитията около начинанието на Елигио. Докато препрочитах разказа за случилото се, в мен нахлуха множество въпроси, като безкраен поток. Исках много точни обяснения, затова предварително направих списък с въпроси, като подбирах внимателно най-подходящите думи. Започнах с въпроса: