Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Етнофармакология? Знае ли за Кодекса?
— Обзалагам се, че да.
Скиба трепна:
— Това е доста неудобно.
— Да, но не е нещо, с което да не мога да се справя.
— Вижте, господин Хаузър — каза той живо, — оставям всичко във вашите опитни ръце. Имам среща и се налага да изляза.
— Някой трябва да се погрижи за онези хора.
На Скиба не му хареса начина, по който разговорът се завъртя обратно към същата тема.
— Нямам представа за какво говорите, пък и не ме интересува. Давам ви картбланш да се оправяте с подробностите.
Отсреща дойде късо хихикане:
— Скиба, знаете ли колко души умират в Африка точно в този момент, само защото им искате по двайсет и три хиляди долара годишно за това ново лекарство, което ви струва сто и десет, а? За това говоря. Когато казвам „някой трябва да се погрижи за тях“, разбирам, че имам намерението да добавя още няколко души към общия сбор.
— По дяволите, Хаузър, това е безобразие! — Скиба прекъсна и се опита да преглътне буцата в гърлото си. Току-що бе позволил на Хаузър да го сръфа. Но това беше само разговор, нищо повече.
— Не, това е прекрасно, Скиба. Ти си искаш Кодекса чистичък и законен, но не ти се иска някой да претендира за право на собственост върху него, нито пък да бъде засегнат. Не се притеснявай, никакъв бял човек няма да бъде убит без изричното ти разрешение.
— Чуй ме внимателно, нямам никакво намерение да убивам никого, независимо дали е бял или не. Този безумен разговор трябва да бъде прекратен! — Скиба направо усети как потта се стича по врата му. Как изобщо бе допуснал Хаузър да поеме контрола върху ситуация като тази? Ръката му несъзнателно започна да превърта ключа. Чекмеджето се отвори.
— Разбирам — дойде отново до слуха му противният глас. — Както вече казах…
— Имам среща — Скиба прекъсна връзката, сърцето му биеше бясно. Хаузър се разхождаше някъде на юг извън всякакъв контрол, без всякакъв надзор и готов на всичко. Този човек беше направо психопат. Той си взе една таблетка, сдъвка я и отми горчивината с глътка „Макалан“, след което седна отново, като дишаше тежко. Огънят в камината гореше весело. Разговорът за убийство го беше възбудил, усети че му прилошава. Впери очи в пламъците, търсейки в тях успокоение. Хаузър бе обещал да иска разрешението му, а Скиба никога не би му го дал. Нито компанията, нито дори личната му участ не заслужаваха предприемането на такава стъпка. Погледът му се премести върху редицата снимки в сребърни рамки на бюрото: оттам му се усмихваха трите му русокоси, синеоки дечица. Пое още веднъж въздух и се опита да регулира дишането си. Разговорът с Хаузър се закучваше, но това не беше нищо друго освен разговор. Никой не се е канел да убива. Хаузър щеше да върне Кодекса, „Лемпе“ щяха да се съвземат и след две-три години той, Скиба, щеше да е събитието на Уолстрийт, задето е изтеглил компанията си от самия ръб.
Той погледна часовника си: пазарът беше затворил. С известно безпокойство и нежелание кликна и екранът оживя. Късните сделки бяха побутнали акциите им нагоре в последните двайсет минути. Бяха затворили на десет и половина.
Скиба изпита облекчение. Май денят не беше чак толкова лош.
16.
Сали погледна скептично камарата железарии, които трябваше да минат за самолет; двама работници тъкмо избутваха машинарията от занемарения хангар.
— Може би трябваше да го проверим, преди да си купим билети — обърна се Том към нея.
— Сигурна съм, че е в ред — кимна тя, сякаш за да се убеди сама.
Пилотът, жилест експатриран американец със скъсана тениска, къси панталони, две дълги плитки и брада, се приближи с флегматична походка и им се представи като Джон. Том го погледна, после хвърли кисел поглед към самолета.
— Знам, знам, прилича на нещо, извадено от пункт за старо желязо — ухили се Джон и почука по корпуса на самолета с кокалчетата на пръстите си. — Какво значение има как изглежда? Каквото се иска от мен по поддръжката, аз си го правя.
— Не знаете колко много ме успокоява това — каза Том.
— Значи сте тръгнали за Брус?
— Точно така.
Джон кимна към багажа.
— Каните се да ловите херинга?
— Не.
— Най-добрият лов на херинга в света. Не че има кой знае какво друго. — Джон отвори багажното отделение отстрани на самолета и започна да хвърля вътре багажа им.
— Е, каква работа имате по тези места?
— Нищо особено, ще решаваме в движение — отговори Сали бързо. Колкото по-малко говореха за какво са тук, толкова по-добре. Нямаше смисъл да създават „златна треска“.