Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Сигурно е трудно човек да има такъв баща.
— Така е. Не знам колко тенис мача съм изиграл, когато той си тръгва рано, защото не искал да ме гледа как губя. Беше безмилостен шахматист — но ако разбереше, че се очертава да бие някого от нас, веднага зарязваше играта. Не можеше да понесе да ни види губещи, дори от него. Когато идваше краят на годината и получавахме бележниците си не казваше нищо, но разочарованието в очите му личеше. Всяка оценка, по-ниска от отличен беше за него като катастрофа, за която не би понесъл да говори.
— Завършвал ли си някога с пълно отличие?
— Само веднъж. Тогава сложи ръката си на рамото ми и ме прегърна нежно. Това беше всичко. Но то каза много.
— Съжалявам, колко ужасно…
— Всеки от нас си намери някакво убежище. Моята първа страст беше колекционирането на останки от динозаври — мечтаех да стана палеонтолог — а после да се занимавам с животни. Те не те съдят. Не искат от теб да бъдеш нещо друго. Конете те приемат такъв, какъвто си.
Том усети тишината. Изненада се колко го боли като си спомня за детството си, дори сега, трийсет и три годишен.
— Съжалявам — прошепна Сали. — Не исках да любопитствам.
Том махна с ръка.
— Не му се сърдя. Все пак той посвоему беше добър баща. Може би ни е обичал прекалено много.
— Да-а-а — каза Сали след малко и се изправи. — В този момент обаче ние се нуждаем от водач, който да ни преведе през река Патука, а аз нямам идея откъде да започнем. — Тя взе телефонния указател и започна да го прелиства. — Никога не съм се занимавала с подобно нещо преди. Питам се дали тук има списък с разни агенции от рода на „Приключенски пътувания“.
— Имам по-добра идея. Трябва да открием местната кръчма за чуждестранни журналисти. Те са най-информираните пътници в света.
— Едно на нула за теб.
Тя се наведе напред, извади чифт панталони и му ги подаде. В следващия момент ги последваха риза, чифт чорапи и леки туристически обуща, които образуваха малка купчинка пред него.
— Най-после можеш да свалиш от краката си тези каубойски ботуши.
Том събра всичко и отиде в стаята си, за да се преоблече. Повечето от дрехите изглеждаха торбести. Когато най-сетне се показа, Сали го погледна отстрани и каза:
— След няколко дни в джунглата може би няма да изглеждаш толкова глупаво.
— Благодаря. — Том се приближи към телефона и потърси рецепцията. Журналистите, както изглежда, висяха в бар, който се казваше „Лос Чаркос“.
Том се изненада, когато видя, че барът не беше някаква долнопробна дупка, както си беше представял, а елегантно, облицовано с дървена ламперия място във фоайето на красив стар хотел. Имаше климатик и въздухът бе с температура малко над арктическата, изпълнен с аромата на скъпи пури.
— Предлагам аз да говоря — каза Сали. — Моят испански е по-добър от твоя.
— Освен това изглеждаш по-добре.
Сали се намръщи.
— Не намирам шеги от този род за много забавни.
Те седнаха на бара.
— Hola! — поздрави Сали бодро бармана, мъж с тежки клепачи. — Търся човека от „Ню Йорк Таймс“.
— Господин Сюъл? Не съм го виждал откакто мина урагана, senorita.
— А как стои въпросът с репортера от „Уолстрийт Джърнъл“?
— Няма такъв тук. Ние сме бедна страна.
— Добре тогава, откъде има репортери?
— Тук е например репортерът Роберто Родригес от „Ел Диарио“.
— Не, не, не ме разбрахте, аз търся американец. Някой, който познава страната.
— Англичанин върши ли работа?
— Чудесно!
— Ей там е — измърмори той, сочейки с брадичка напред. — Дерек Дън. Пише книга.
— За какво?
— За пътешествия и приключения.
— А писал ли е нещо друго? Знаете ли някое заглавие?
— „Бавна вода“, тъй се казваше последната му книга.
Сали остави една двайсетдоларова банкнота на плота и тръгна към Дън. Том я последва. „От това може и да излезе нещо“, помисли си той. Мъжът седеше сам пред чаша в едно сепаре и работеше нещо. Имаше плътно, червендалесто лице и руса коса. Сали спря и възкликна:
— Кажете, вие сте Дерек Дън, нали?
— Да, аз отговарям на това име — каза той. — Носът му и бузите се наляха в още по-плътно червено.
— О, колко вълнуващо! „Бавна вода“ е една от най-любимите ми книги! Обожавам я!
Дън стана, разкривайки едър ръст и добре поддържана стройна фигура. Беше облечен в избелели панталони цвят каки и проста памучна риза с къси ръкави. Беше красив мъж, имперски тип.