Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Предайте се!
— Не! — изрева капитанът от един прозорец.
И огънят започна отново по-чест и по-яростен от двете страни. Паднаха други войници. Вече няколко прозореца бяха останали без защитници. Съдбоносният момент беше неизбежен. Капитанът процеждаше през зъби:
— Не идат! Не идат! — и сновеше наоколо разгневен, като стискаше сабята си с трепереща ръка, готов да умре. В това време един подофицер, като слизаше от тавана, нададе силен вик:
— Пристигат!
— Пристигат! — повтори с радостен глас капитанът.
При тоя вик всички, здрави, ранени, подофицери, офицери, се впуснаха към прозорците и съпротивата се ожесточи отново. Няколко минути след това сред неприятелите се забеляза неувереност и начало на безредие. Веднага капитанът събра набързо група войници в приземната стая, за да се спуснат с устрем навън, с натъкнати щикове. Но се качи отново горе. Щом се качи, веднага чуха бърз тропот на коне, придружен от страхотно ура, и видяха от прозорците да се приближават сред дима двувърхите шапки на италианските карабинери, цял ескадрон в бесен кариер и светкавичен блясък на саби, размахвани във въздуха, попадащи върху глави, рамена, гърбове. Тогава групата войници се спуснаха на щик през вратата. Неприятелите се поколебаха, объркаха се и се разбягаха. Теренът бе разчистен, къщата — освободена, и след малко две италиански пехотински роти и две оръдия заемаха височината.
Капитанът с войниците, които останаха живи, се присъедини към своя полк, сражава се още и в последната атака на щик бе леко ранен в лявата ръка от един рикоширал куршум.
Денят завърши с победата на нашите.
Но на следния ден, като започнаха да се бият, въпреки храбрата им съпротива италианците бяха притиснати от по-многобройните австрийци и заранта на двайсет и шести трябваше с мъка да поемат пътя на отстъплението към река Минчо.
Въпреки че беше ранен, капитанът вървеше пеш с изморените си и мълчаливи войници. Като стигна привечер в Гоито, на Минчо, той потърси веднага своя лейтенант със счупената ръка, който бе прибран от нашия лазарет, и трябваше да е пристигнал преди него. Посочиха му една черква, в която беше настанена набързо една полева болница. Той отиде там. Черквата беше пълна с ранени, налягали върху две редици легла и дюшеци, проснати на пода. Двама лекари и неколцина служители сновяха нагоре-надолу, задъхани, и се чуваха сподавени викове и стенания.
Щом влезе, капитанът се спря и хвърли наоколо поглед, за да потърси своя офицер.
В тоя миг той чу съвсем отблизо едни пресипнал глас:
— Господин капитан!
Обърна се: беше барабанчикът.
Той лежеше върху едно легло на дървени магарета, покрит до гърдите с една груба завеса за прозорец на червени и бели квадратчета, с извадени отвън ръце. Той беше бледен и отслабнал, но очите му бяха все така искрящи като два черни безценни камъка.
— Тук ли си? — запита го капитанът учудено, но сурово. — Браво, ти изпълни дълга си!
— Направих, каквото можах — отвърна барабанчикът.
— Ранили са те — каза капитанът, като търсеше с очи своя офицер в съседните легла.
— Какво да се прави! — каза момчето, което черпеше смелост да говори от гордото си самодоволство, че е било ранено за пръв път и което иначе не би дръзнало да отвори уста пред капитана. — Аз тичах наведен, но ме видяха веднага. Ако не бяха ме ранили, щях да пристигна двайсет минути по-рано. За щастие намерих веднага един капитан от генералния щаб, на когото предадох бележката. Но ужасно беше слизането, след като ме раниха! Умирах от жажда, боях се, че няма да мога да стигна, плачех от яд, като си помислех, че при всяка минута закъснение там горе си отива по един на оня свят. Но стига. Направих това, което можех. Доволен съм. Но разрешете, господин капитан, я погледнете, тече ви кръв.
Действително от зле превързаната длан на капитана се стичаха по пръстите му капки кръв.
— Искате ли да стегна превръзката, господин капитан? Подайте си за миг ръката.
Капитанът подаде лявата си ръка и протегна дясната, за да помогне на момчето да развърже превръзката и да я направи отново. Но щом се повдигна от възглавницата, момчето побледня и трябваше пак да отпусне глава.
— Стига, стига — каза капитанът, като го гледаше и отдръпна превързаната си ръка, която момчето искаше да задържи, — гледай себе си, вместо да мислиш за другите, защото и леките рани, като не им обръща човек внимание, могат да станат тежки.
Барабанчикът поклати глава.