Синът на червения корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синът на червения корсар». Краткое содержание книги:
— Е, Мендоса, би било направо смешно, ако три шпаги се уплашат от една малко по-голяма котка.
— Не виждаш ли, че животното е препречило пътя ни? — рече мендоса.
— Тегли му един ритник и ще свърши цялата работа.
— Аз не ща, ти опитай!
— Това възнамерявам да сторя. Но ми дай един пълен пистолет. По дяволите! Нима трима храбри мъже като нас ще се уплашат от един див звяр?
— Ето ти пистолета — отвърна баскът. — Но не забравяй, че тази котка може да издере очите ти.
Гасконецът взе пистолета, извади шпагата си и са приближи смело към двете светещи точки. Баскът и фламандецът го последваха. Гасконецът беше направил вече десетина крачки, когато изведнъж се чу страхотно мяукане, което прерасна в глух гърлен рев. Това бе наистина ягуар, едно от най-опасните животни по тези места.
Не можеше да се отрече, че дивият рев на животното не направи впечатление на гасконеца. Той спря с готов за стрелба пистолет в лявата си ръка. Звярът изръмжа още няколко пъти, но не помръдна. Барейо прояви нетърпение. Той пристъпи няколко крачки напред и извика:
— Ела, котарак проклет, набучи се на шпагата ми!
Ягуарът се беше вече приготвил за скок. Мендоса приближи гасконеца, фламандецът зареди пистолета си.
— Котката се страхува — рече Барейо.
Той не успя да довърши последната дума, когато ягуарът скочи и го събори на земята. Мендоса, който бе на половин крачка от него, заби шпагата си в животното, а фламандецът изпразни оръжието си в гърба му. Те още не се бяха съвзели от обхваналите ги чувства, когато ягуарът скочи и потъна в гората.
— Гръм и мълнии! — извика гасконецът, който като по чудо бе невредим. — Що за котки живеят в тази страна? Уби ли я, Мендоса?
— Не зная — отвърна Мендоса, но шпагата ми е цялата в кръв.
Тримата авантюристи продължиха пътя си и скоро съгледаха няколко огъня сред дърветата.
— Това е нашият лагер — рече баскът.
В същия миг някакъв глас заплашително викна:
— Кой е там? Отговорете или ще стрелям!
— Мендоса! — отвърна баскът.
Четирима въоръжени с пушки и пистолети мъже изникнаха откъм храста отпреде им.
— Да, това е Мендоса! — извика единият. — Къде се бавиш, братовчед? Има ли хубаво вино в Пуебло Виейо?
— Страхотно — отвърна Барейо. — Имам предчувствие, че и на вас ще ви се удаде случай да пиете такова аликанте, каквото в цяла Испания не може да се намери.
— Кога? — полюбопитства гласът.
— Веднага щом превземем града — отвърна гасконецът.
Баскът продължи, за да потърси граф Вентимилия. Когато минаваше през лагера, той забеляза, че корсарите бяха много повече, отколкото когато ги беше оставил. Палатата на графа бе в средата на лагера. Мендоса влезе.
— Аз съм, капитане!
— Най-после! — извика графът, който седеше на дънер и внимателно разглеждаше картата, поставена на коленете му. — Вече започвах да мисля, че са те хванали и обесили. Видя ли маркиза?
— Да. Барейо дори разговаря с него. Той сам ще ви каже.
— Сестра ми в двореца на губернатора ли е?
— Това не успяхме да разберем, господин графе. Но разбрахме, че до скоро при него се е намирала една красива мулатка.
— Знаеш ли колко оръдия и войници има в града?
— Около двеста-триста души и няколко оръдия — отвърна Мендоса.
— Ще нападнем града утре сутринта, разбра ли, че получих подкрепления?
— Видях много мъже, които друг път не съм забелязвал сред нас.
— Хората, които изпратих да търсят Гроние и Тъсли, са срещнали група от седемдесет и пет корсари, предвождани от господин Равено дьо Люсан, френски благородник. Познаваш ли пътя, Мендоса? — внезапно попита графът.
— Да, господин графе.
— Графът излезе пред палатката и стреля във въздуха с пистолета си. Корсарите, насядали край огньовете, скочиха и дотичаха мигом. Мъж със среден ръст, в ризница с позлатен герб, приближи до графа.
— Тръгваме ли, господин графе?
— Да, господин Дьо Люсан — отвърна синът на Червения корсар. — Изгасете огньовете. Ако искате да изненадаме маркиза в двореца му, трябва да тръгнем веднага.
Десет минути по-късно корсарите бяха на път. Предвождаха ги Мендоса, Барейо и фламандецът. Половин час преди изгрев слънце бяха на няколко изстрела от Пуебло Виейо.
Графът раздели хората си на две групи и предаде командването на по-малката на френския благородник. Нападението започна при изгрев слънце.
Испанците откриха огън срещу неприятеля, но корсарите не си направиха труда да отвърнат. Те светкавично запълниха рововете със снопове клони и се покатериха по стените на укреплението. Преди още жителите да усетят опасността, която ги грозеше, корсарите бяха в града.