Синът на червения корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синът на червения корсар». Краткое содержание книги:
Маркизът отстъпи крачка назад, избърса потта от челото си и се огледа.
Неговите хора се предаваха поголовно, а се бяха защитавали наистина достойно и храбро. Когато Равено дьо Люсан се притече на помощ на гасконеца, маркизът хвърли шпагата си.
— Маркизът се предаде — рече Барейо. — Той се предаде в ръцете на един гасконец. Господин Дьо Люсан няма работа повече тук. Маркизът се намира под мое покровителство!
Равено сне шапката си, поздрави противника си учтиво и рече:
— Господин маркиз, корсарите умеят да уважават смелостта. Бих искал да ни отведете при граф Вентимилия.
— Вървете след мен — отвърна маркизът. Отключи някаква врата и каза:
— Елате, пленниците са тук.
В следващата секунда графът беше в обятията на Равено, докато гасконецът даде на Мендоса и фламандеца четири звучни целувки по бузите.
— Господин графе — каза Равено, — вие намерихте сестра си и сте свободен. Можем ли да направим нещо за вас?
— Дайте ми човек, който да ме отведе до Мексиканския залив. Там ме чака моята фрегата. Имам още едно желание.
— Да чуем — каза Дьо Люсан.
— Да се върна в Европа. Моята мисия свърши, господин Дьо Люсан.
— А какво ще стане с маркиз Монтелимар?
— Дайте му кон и го оставете да се върне в Панама.
Равено погледна графа със силна изненада. Синът на Червения корсар обаче прошепна нещо на ухото му.
— Аха, разбирам — усмихна се Равено. — Вече чух нещо подобно. Моите благопожелания, господин графе.
Корсарите оплячкосаха града. Те се върнаха натоварени с храни и съкровища. Отделно водеха петдесет заложници, които трябваше да им донесат порядъчен откуп на брега на Тихия океан.
Останаха цял месец на остров Пена. Чакаха там искания откуп. Когато получиха двадесет и две хиляди пиастра, освободиха пленниците и напуснаха убежището си, за да търсят нови приключения.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В деня на превземането на Гвайяквил граф Вентимилия, сестра му и тримата му приятели напуснаха града със свита от тридесет корсари, които бяха решили да се върнат в Европа, тъй като бяха събрали достатъчно пари, за да могат да живеят спокойно до края на дните си.
Десетина дни по-късно те стигнаха пристанището на Рива, където „Светкавица“ стоеше на котва от три месеца.
Една лодка беше дошла на сушата, за да вземе графа и спътниците му. Гасконецът изглежда беше загубил чувството си за хумор. Той издърпа настрани графа и Мендоса и рече:
— Трябва да ви призная, че нямам желание да се върна в Европа. Много ми е мъчно да се разделя с приятелите си, но се надявам, че все някога ще се видим отново…
— Какво казваш? — извика графът учуден.
— Какво да се прави! — отвърна Барейо. — Вече съм на четиридесет и имам огромното желание да създам свое семейство…
— Негодник! — извика Мендоса. Фламандецът, присъединил се към тях, избухна в смях:
— Той се е влюбил в красивата гостилничарка!
— Братовчед, ти отгатна — рече гасконецът. — Ще направя от храбрата вдовица госпожа Дьо Люсак и заедно ще продаваме френски и испански вина в пивницата „При Гасконеца“.
След като Барейо, или вече господин Дьо Люсак, се раздели с приятелите си, фрегатата разпери платна и се отправи към нос Тибурон.
Синът на Червения корсар също беше изгубил част от сърцето си в Америка и искаше да върне тази част в Европа.
Двадесет дни по-късно, за да не бъде забелязана от испанските кораби, една нощ фрегатата напусна остров Санто Доминго. На борда й пътуваше една жена в повече, но липсваха трима мъже.
Красивата маркиза се бе разделила без съжаление с острова, след като беше предала обширните си владения на Мендоса, фламандеца и Бутафуоко. Те, подобно на гасконеца, не можаха да се върнат в лоното на европейската цивилизация.
Дали ще се срещнем отново някой ден с тях?