Синът на червения корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синът на червения корсар». Краткое содержание книги:
Полуголи мъже-и жени тичаха към големия площад, където търсеха убежище в храма и в двореца на губернатора.
Корсарите вече смятаха, че са превзели града, когато пред храма съзряха два конни ескадрона. Въоръжените до зъби войници бяха повече от сто и петдесет.
Със страхотен рев корсарите се втурнаха на тълпи. Войниците обърнаха конете и се разбягаха във всички посоки. Докато една част от корсарите се опитваше да разбие с греди вратата на храма, другата част, водена от графа, се отправи към двореца на губернатора. Те претърсиха всички ъгли на огромната сграда, но не намериха и следа от маркиза. В зимника те откриха седем войници, скрити зад купища захарна тръстика.
— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Това е началникът на стражата. Не ви ли казах, че ще се видим отново? — рече той на мъжа. — Господин графе, попитайте този човек за маркиза. Той е стар наш познайник.
— Къде е маркизът? — попита графът.
— Вчера вечерта замина към Нова Гренада — отвърна войникът.
— Взе ли със себе си някого?
— Тръгна със свита от осем души.
— С него имаше ли някакво момиче? — Да.
— Мулатка?
— Да, мулатка — отвърна водачът на стражата.
Графът излезе от двореца и се върна на площада. Корсарите още не бяха превзели храма. Скритите там жители на града на всеки вик да се предадат отвръщаха с мощни огнени залпове.
— Господин графе — каза френският благородник, — тези испанци не искат да се предадат. Да заповядам ли да вдигнат във въздуха храма?
— Това би било напълно излишно кръвопролитие — отвърна графът учуден.
— Ако те останат вътре, рискуваме да не получим нито един пиастър.
— Отказвам се от моята част.
— Но моите и вашите хора няма да се откажат.
— Има ли пленници?
— Не повече от дузина.
— Тогава, пратете един от пленените да каже на ония в храма, че ако не се предадат, ще избием всички пленници, които са в наши ръце.
Докато Дьо Люсан изпълняваше заповедта, Мендоса, гасконецът и фламандецът се приближиха.
— Приятели — рече Мендоса, — не бива да изпускаме възможността да нападнем бъчвите на опърничавия пивничар. Нашето присъствие тук не е необходимо.
— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Съвсем бях забравил нашия прекрасен и мил приятел. Дали не се е скрил в избата си?
— Надявам се, че ще го открием сред бъчвите — рече Мендоса.
— Тогава да тръгваме! — реши гасконецът. Незабелязани от останалите, тримата приятели изчезнаха в една уличка, която им беше пределно позната. Тя бързо ги отведе при пивницата „При негъра“. Както и предполагаха, вратата беше залостена. В цялата къща не се чуваше нито звук.
— Дали нашият приятел не е избягал заедно с готвачите си в храма Господен? — попита Барейо.
— Да разбием вратата — предложи фламандецът. Той беше грабнал огромна греда и я тътреше бързо към тях.
— Ето това е най-силният човек от нашата компания — рече Барейо, като забеляза тежкия товар на фламандеца. — тъй като той досега не е проявил особено желание да ни съобщи името си, ще го наричаме Херкулес.
Тримата хванаха гредата, засилиха се и разбиха вратата. Операцията бе съпроводена от неимоверен шум. Тримата авантюристи извадиха шпаги и влязоха. Страхуваха се от засада.
— Знаеш ли къде е входът на винарската изба? — обърна се Мендоса към фламандеца.
— Зад тезгяха — компетентно отвърна набеденият Херкулес.
На една от касите в пивницата стоеше фенер. Мендоса запали фенера и със силен ритник отвори вратата, която водеше към избата.
— Тук са — извика той. — Чух вик.
Те предпазливо заслизаха по стъпалата и се озоваха в широк тунел, край чиито стени бяха наредени безброй бъчви.
— Къде ли се е скрил старият пръч? — чу се сърдит глас.
— По дяволите! Пивничарят!
— Чакай, негоднико! — извика кръчмарят. — Днес няма да ми избягаш.
Пивничарят се показа от скривалището си с дебел шиш в ръката, въоръжени по същия начин, зад него се появиха четирима слуги.
— Пак ли си тук, негоднико? — извика той.
— Винаги с удоволствие се връщам там, където има хубаво вино! — великодушно съобщи баскът.
— Какво, искаш да те заколим ли? — попита гасконецът. — Ще ти дам един другарски съвет — продължи той. — Седни с твоите хора ей на онази греда там и хвърлете тези пръчки по-далече от себе си. Ако не спреш да досаждаш, ще има бум-бум!
— Вие ще ме разорите! — срамежливо каза собственикът.
Баскът го успокои:
— Ние разорихме вече целия град. Утеши се! Изхвърли шиша! Марш в ъгъла!
Собственикът бе забелязал отдавна, че всякаква съпротива е безполезна. Той хвърли на пода оръжието си. Последваха го и слугите, петимата седнаха на гредата, която гасконецът им посочи.