Бриджет Джоунс: на ръба на разума

— Това е друго. Аз харесвам футбола, защото е крайно интересна игра.

Хмм. Тъкмо излизах, когато телефонът пак зазвъня.

— О, здравей, мило. Мама е. Прекарваме си страхотно. Всички обожават Уелингтън! Заведохме го в Ротарианския и…

— Мамо — изсъсках аз. — Не можеш да развяваш Уелингтън наоколо като някакъв трофей.

— Знаеш ли, скъпа — ледено заяви тя, — ако има нещо, което истински не одобрявам, това са расизмът и тесногръдието.

— Какво?

— Именно. Когато Робъртсънови дойдоха от Амърсъм, ние ги заведохме в Ротарианския и ти не каза нищо, нали?

Зяпнах, опитваща се да разплета тази паяжина от извратена логика.

— Поставяш всички в строго определени кутийки, нали, с твоите „Самодоволни женени“, „Единаци“, цветнокожи и хомосексуалисти. Както и да е, обадих се да те подсетя за „Мис Сайгон“ в петък. Започва в седем и половина.

О, Боже.

— Ъъъ…! — диво изрекох аз. Сигурна съм, че не съм казвала „да“, сигурна съм.

— Хайде сега, Бриджет. Билетите вече са купени. Сдържано се съгласих да отида на това съмнително развлечение, като изпелтечих, че Марк е зает, което съвсем я отприщи.

— Зает, баба ми! И с какво е зает в петък вечерта? Сигурна ли си, че не работи прекалено много? Не мисля, че работата…

— Мамо, трябва да свършваме, закъснявам за Джуд — твърдо отсекох аз.

— О, вечно бързаш: Джуд, Шарън, йога. Учудена съм, че изобщо намираш време да се виждате с Марк!

Когато се озовах в апартамента на Джуд, разговорът, естествено, веднага се насочи към Шарън и Саймън.

— Ако искаш да знаеш… — Джуд доверително се наклони напред, макар че бяхме сами — в събота се сблъсках с тях в „Конран“. Двамата се кикотеха над някакви прибори като двойка Самодоволни женени.

Какво им става на съвременните Единаци — единственият начин да поддържат нормална връзка е да се държат, като че ли това не е връзка? Ето например Шарън, която не ходи със Саймън, прави това, което правят двойките, а ние с Марк, които уж ходим, не бива изобщо да се виждаме.

— Ако питаш мен, не трябва да се казва „просто добри приятели“, а „просто ходят“ — мрачно заявих аз.

— Да — съгласи се Джуд. — Може би отговорът е в платоничната любов плюс вибратор.

Върнах се и заварих разкаяно съобщение от Марк, че се опитвал да ми се обади веднага след мача, но телефонът бил непрекъснато зает, а после не съм си била вкъщи. Тъкмо се чудех дали да му се обадя и той пак позвъни.

— Съжалявам за преди малко — започна. — Направо съм смазан, а ти?

— Знам — нежно откликнах аз. — Аз също.

— Все си мисля: защо?

— Именно! — Засиях, заля ме огромен прилив на любов и облекчение.

— Толкова глупаво и ненужно — продължи да се терзае той. — Безсмислено избухване с разрушителни последици.

— Знам — кимнах аз и си помислих: по дяволите, той го приема по-трагично и от мен.

— Как може човек да го преживее?

— Е, всички сме хора — мъдро заявих аз. — Хората трябва да прощават един на друг и… на себе си.

— Да-да! Лесно е да се каже — продължи да се горещи той. — Ако не бяха го изгонили, никога нямаше да бъдем подложени на мъчението с дузпите. Борихме се като крале сред лъвовете, но това ни струва мача!