Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Вие бихте могли, Никол, да оставите за утре това, което имате да ми кажете, госпожицата е строга, знаете това.
— А, да, аз я съветвам да бъде строга и най-вече с мен.
— Никол, обещавам ви, че утре…
— Ти обещаваш! Красиви са твоите обещания и може да се разчита на тях! Не ми ли беше обещал да ме чакаш днес в шест часа до Мезон-Руж? Къде беше в този час? О, твоите обещания са като тези на управителя на манастира, който бе положил клетва да пази тайната на изповедта, а отиваше да докладва всичките ни грехове на игуменката.
— Никол, помислете, че ще ви уволнят, ако забележат…
— А вас няма ли да ви уволнят, вас, влюбения в госпожицата? Господин баронът ще се притесни от това!
— Мен — каза Жилбер, опитвайки да се защитава — няма никаква причина да ме уволнят.
— Наистина! Той позволил ли ви е да ухажвате дъщеря му? Не вярвах, че е чак дотам философ.
Съкровищата, които желаеше Жилбер, бяха тези на любовта. Той прецени, че гневът на Никол бе по-малко опасен, отколкото желанието да притежава Андре. За миг той направи своя избор и запази в тайна страшното нощно приключение.
— И тъй, понеже непременно държите, нека се изясним — рече той.
— О, това ще стане бързо — извика Никол, чийто характер, абсолютно противоположен на този на Жилбер, не я оставяше да бъде господарка на чувствата си. — Но ти имаш право, тук в приземието не е удобно, да вървим в моята стая.
— Във вашата стая? — извика Жилбер уплашен. — В никакъв случай!
— Защо?
— Там има възможност да бъдем изненадани.
— Но хайде! — отвърна Никол с презрителна усмивка — Кой ще ни изненада? Госпожицата? Всъщност тя трябва да ревнува този хубав господин! За нейно нещастие хората, чиито тайни се знаят, не са никак опасни. Ах, госпожица Андре да ревнува от Никол! Никога не бих повярвала на тази чест!
— Внимавайте!
И Жилбер направи заплашителен жест.
— О, аз не се страхувам, вие вече веднъж ме ударихте, но от ревност. Тогава ме обичахте. Това бе осем дни след красивия ни меден месец и аз се оставих да бъда ударена. Но няма да се оставя днес. Не, не, вие не ме обичате вече и аз съм тази, която ревнува.
— И какво ще направиш? — каза Жилбер, като хвана китката на младото момиче.
— О, ще викам така, че госпожицата ще ви попита с какво право давате на Никол това, което дължите в момента само на нея. И така, пуснете ме, съветвам ви.
Жилбер пусна ръката на Никол. След това, като взе стълбата и я понесе предпазливо, отиде да я подпре на павилиона така, че тя стигна до прозореца на Никол.
— Вижте какво нещо е съдбата — каза тя, — стълбата, която вероятно щеше да послужи за изкачване до прозореца на госпожицата, чисто и просто ще послужи за слизане от мансардата на Никол Льоге. Това ме ласкае.
Жилбер бе почувствал фалша и последва девойката, събирайки всичките си способности за битката, която предчувстваше. Най-напред като предпазлив човек той се увери в две неща. Първото, като минаваше покрай прозореца, бе, че госпожица Дьо Таверне беше още в салона.
Второто, като отиде в стаята на Никол, бе, че можеше, без прекалено много да рискува да си счупи врата, да достигне първото стъпало на стълбата и оттам да се спусне на земята.
По скромност стаята на Никол не се различаваше от останалата част на замъка.
Представляваше таванче, чиито стени се губеха под сиви тапети със зелени рисунки. Сгъваемо легло и голямо мушкато, поставено близко до капандурата, бяха единствените предмети в стаята. Освен това Андре беше заела на Никол една огромна картонена кутия, която й служеше едновременно за скрин и за маса.
Никол седна на края на леглото, Жилбер — на ръба на кутията.
— И така — каза тя, — вие обичате госпожицата и ме мамите.
— Кой ви каза, че обичам госпожицата? — рече Жилбер.
— Ех! Имахте среща с нея.
— Кой ви каза, че съм имал среща точно с нея?
— С кого тогава имахте работа в павилиона? С магьосника?
— Може би! Знаете, че съм амбициозен.
— Кажете, че сте завистлив.
— Тази дума може да се разглежда от добрата и от лошата страна.
— Да не превръщаме този спор за нещата в спор за думите. Вие вече не ме обичате, нали?
— Напротив, все така ви обичам.
— Тогава защо страните от мен?
— Защото, когато ме срещнете, винаги търсите кавга.
— Точно така, аз се карам с вас, защото ние непрекъснато се срещаме.
— Винаги съм бил саможив и съм търсил самотата, знаете го.
— Да, а се качвате при самотата със стълба… Извинете, не знаех това.
Жилбер бе вече победен.
— Хайде, хайде, бъдете искрен, ако това е възможно за вас, Жилбер, и признайте, че не ме обичате вече или че ни обичате и двете?