Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Андре остана неподвижна, няма като статуя. Жилбер хвана края на ръката й и я целуна. После, останал без дъх, той бавно вдигна ръка с плавно, равномерно движение, а очите му търсеха очите на Андре. Те бяха широко отворени и въпреки това Андре не виждаше.
Жилбер вече не знаеше какво да мисли. Той се чувстваше смазан. В един момент му мина ужасяващата мисъл, че тя е мъртва. За да се увери, той се осмели да хване ръката й. Тя бе хладна и артерията й туптеше леко. Но ръката на Андре остана неподвижна в ръката на Жилбер. Тогава той си въобрази, явно опиянен от този похотлив порив, че Андре виждаше, че чувстваше, че се бе досетила за безумната му любов. Той повярва — бедното заслепено сърце, че тя очакваше неговото посещение, че нейното мълчание беше съгласие, нейната неподвижност — знак на благосклонност. Тогава той повдигна ръката на Андре до устните си и дълго и трескаво я целува. Изведнъж Андре потръпна и Жилбер почувства, че тя го отблъскваше.
— О, с мен е свършено — промълви той, като остави ръката на младото момиче и удари пода с челото си.
Андре стана, сякаш пружина я бе изправила на крака, очите й дори не се сведоха към пода, където стенеше проснат Жилбер, почти съкрушен от срам и ужас. Той нямаше сила дори да измоли едно извинение, на което и не разчиташе. Но Андре високо вдигна глава с изпънат врат, като че ли беше водена от тайна сила към невидима цел. Минавайки, тя докосна леко рамото на Жилбер, отмина, без да го забележи, и тръгна към вратата с неестествена, мъчителна походка.
Жилбер, усетил я да се отдалечава, се повдигна на една ръка, обърна се бавно и я проследи с учуден поглед. Андре продължи пътя си към вратата, отвори я, прекоси преддверието и стигна под стълбата. Жилбер, блед и треперещ, я последва, влачейки се на колене.
„О — помисли той, — тя е така възмутена, че не благоволи да се занимае с мен, тя ще намери барона, ще му разкаже за моята срамна лудост и аз ще бъде изгонен като лакей.“
Младежът се смути при мисълта, че ще напусне Таверне и че ще престане да вижда тази, която беше неговата светлина, неговият живот, неговата душа. Отчаянието му даде смелост, той се изправи на крака и се втурна към Андре.
— О, простете ми, госпожице! В името на Небето, простете ми! — промълви той.
Андре сякаш нищо не беше чула. Тя отмина и съвсем не влезе при баща си. Жилбер си отдъхна. Андре постави крак на първото стъпало, после на второто.
— О, Боже мой! Боже мой! — промърмори Жилбер. — Къде ли отива тя? Тази стълба води само към червената стая, в която момент преди това е бил чужденецът. Ако беше за Ла Бри, тя щеше да вика, да звъни… Къде тогава отива тя… О, това е невъзможно, невъзможно!
И Жилбер сви юмруците си яростно само при мисълта, че Андре можеше да отива при Балзамо. Пред вратата на чужденеца тя спря.
Студена пот се стичаше по челото на Жилбер. Той се хвана за стълбата, за да не падне (защото беше продължил да следва Андре). Всичко, което виждаше, всичко, което мислеше, че разбира, му изглеждаше чудовищно.
Вратата на Балзамо беше полуотворена. Андре я бутна, без да почука. Светлината, която излезе оттам, освети чертите й, така благородни, така чисти, и проблесна като злато в широко отворените й очи.
В средата на стаята Жилбер можа да забележи чужденеца — изправен, с прикован поглед, с набръчкано чело и ръка, простряна с властен жест.
След това вратата отново се затвори.
Жилбер почувства че силите му го напускат. Едната му ръка пусна парапета, другата докосна пламналото чело. Той се завъртя като колело, излязло от оста си, и падна зашеметен на студения камък на първото стъпало, с поглед, все още прикован към тази проклета врата, през която току-що бе изчезнала цялата предишна мечта, цялото настоящо щастие, цялата надежда за бъдещето.
9.
Ясновидката
Балзамо пристъпи към младото момиче, което бе влязло при него, без да се отклонява ни най-малко. Колкото и странно да би се сторило това появяване на всеки друг, то съвсем не учуди Балзамо.
— Бях ви заповядал да спите — рече той, — спите ли?
Андре въздъхна, но не отговори нищо. Балзамо се приближи до девойката и я натовари с по-голямо количество енергия.
— Искам да говорите — каза той.
Младото момиче потрепери.
— Чухте ли какво казах? — попита чужденецът.
Андре отговори утвърдително.
— Защо не говорите тогава?
Андре постави ръка на гърлото си, за да покаже, че думите съвсем не могат да излязат.
— Добре, седнете! — нареди Балзамо. — Сега — каза той — виждате ли?
Очите на Андре се разтвориха широко, сякаш тя искаше да събере всички лъчи на светлината, които изпълваха стаята, изпускани от две отдалечени свещи.