Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Какво прави тя?
— Тя бяга, лети, тя е носена от прекрасен кон, облян в пот.
— Накъде отива?
— По пътя — каза девойката, сочейки на запад.
— За Шалон?
— Да.
— Добре — рече Балзамо. — Тя върви по пътя, по който аз ще вървя. Тя отива в Париж, където аз ще отида. Това е добре! Ще я намеря отново в Париж. Сега си починете! — каза той на Андре, като взе от нея къдрицата, която тя държеше здраво.
Ръцете на Андре се отпуснаха неподвижни до тялото й.
— Сега — каза Балзамо, — върнете се при клавесина си.
Андре направи крачка към вратата, но краката й, поразени от необяснима умора, отказаха да я носят и тя залитна.
— Възвърнете силите си и продължете! — каза Балзамо, като я обгърна с нов поток енергия.
Андре постъпи като буен кон, който се напъва, за да изпълни волята на своя господар, дори и да е несправедлива. Тя тръгна. Балзамо отвори вратата и Андре, все така заспала, слезе бавно по стълбата.
10.
Никол Льоге
През цялото време, докато траеше разпитът на Балзамо, Жилбер бе изпаднал в неописуема тревога.
Тогава една мисъл мина през главата му, той си спомни за подвижната стълба, с която Ла Бри, едновременно готвач, камериер и градинар, си служеше, за да закрепва към зида жасмина и орловите нокти. Като я подпре на стената и се изкачи догоре, той не би изпуснал нито един от издайническите звуци, които така пламенно желаеше да подслуша.
И така, той прескочи преддверието, след това двора и побягна към мястото, където знаеше, че ще намери стълбата, подпряна до зида. Но тъкмо се навеждаше да я вземе, когато му се стори, че дочува някакъв шум откъм къщата. Той се обърна.
Тогава широко отворените му в мрака очи като че съзряха пред черната рамка на открехнатата врата да преминава човешка сянка, така бърза, така безмълвна, сякаш принадлежи на призрак, а не на живо същество.
Той пусна стълбата и тръгна с туптящо сърце към замъка.
Тъкмо когато бе поставил стълбата и бе сложил крак на първото стъпало, вратата на Балзамо се отвори и се затвори отново, като през нея излезе Андре, която безшумно слезе в тъмното, като че някаква свръхестествена сила я водеше и подкрепяше. Момичето стигна по този начин до площадката на стълбището, мина близо до Жилбер, като го докосна леко с роклята си в мрака, където беше потънал, и продължи по своя път.
Жилбер я последва с разкъсано от болка сърце. Все пак, въпреки че вратата бе останала отворена, той се спря. Андре отиде да седне на табуретката до клавесина, върху който продължаваше да гори свещта.
Жилбер дереше гърдите си с ноктите на сгърчените си пръсти. Точно на това място половин час преди това той беше целунал роклята и ръката на тази млада жена, без тя да се ядоса, тук той се беше надявал, беше щастлив! Несъмнено снизходителността на девойката идваше от една от онези дълбоки поквари, които Жилбер бе открил в романите, изпълващи библиотеката на барона, или от едно от онези предателства на чувствата, каквито бе видял да се анализират в някои психологични трактати.
— Щом е така — промърмори той, лутайки се от едната към другата мисъл, — аз като другите ще се възползвам от тази поквара или ще използвам тази изненада на чувствата. И тъй като ангелът хвърли на вятъра своето покривало от невинност, на мен се падат няколко къса от нейната девственост.
Този път Жилбер беше взел решение, той се втурна към салона. Но тъкмо когато щеше да прекрачи прага, една ръка се подаде от тъмнината и го хвана пъргаво под мишница. Жилбер се обърна ужасен, стори му се, че сърцето се обърна в гърдите му.
— Ах! Този път те хванах, безсрамнико! — подшушна тихо в ухото му раздразнен глас. — Опитай се пак да отречеш, че нямаш среща с нея, опитай се да отречеш, че я обичаш…
Жилбер нямаше сили да отърси ръката си, за да я изтръгне от прегръдката, която го задържаше. Все пак прегръдката не бе такава, че да не може да се освободи от нея, тя беше просто на едно момиче. Никол Льоге бе тази, която бе хванала здраво Жилбер.
— И така, какво желаете още? — попита той съвсем тихо и нетърпеливо.
— О, ти искаш да говоря високо, струва ми се! — произнесе Никол с пълен глас.
— Не, не, напротив, искам да мълчиш — отвърна Жилбер със стиснати зъби, като повлече Никол в преддверието.
— Щом е така, последвай ме!
Тъкмо това желаеше Жилбер, защото, следвайки Никол, той се отдалечаваше от Андре.
— Но — каза Жилбер — госпожицата ще се върне в стаята си, тя ще ви повика отново, за да й помогнете да си легне, а вие няма да бъдете там.
— Ако мислите, че това ме притеснява в момента, всъщност вие много грешите. Какво ме интересува дали тя ще ме повика или не! Аз трябва да говоря с вас.