Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Грешите, Никол. Ако посочих нещо, докато казвах това, то не е било сърцето, а главата ми. Сърцето е само една помпа, предназначена да изтласква кръвта до крайните части на тялото. Вижте във философския речник статията „Сърце“.

Жилбер вдигна самодоволно глава. Унижен пред Балзамо, той се отнасяше високомерно с Никол.

— Имате право, Жилбер, и наистина трябва да сте се ударили по главата. Та като се ударихте по главата, вие казахте: „Тук се отнасят с мен като с дворно куче и дори Маон е по-щастлив от мен.“ Тогава аз ви отговорих, че нямат право да не ви обичат и че ако бяхте мой брат, аз щях да ви обичам. Струва ми се, че със сърцето си, а не с главата си ви отговорих това. Но може би греша, аз не съм чела философския речник.

— И сте сгрешили, Никол…

— Тогава ме обгърнахте с ръце. „Вие сте сираче, Никол — ми казахте, — аз също съм сирак, нашето нещастие и бедността ни правят повече от братя, така че да се обичаме, Никол, като че наистина сме такива. Впрочем, ако наистина бяхме такива, обществото би ни забранило да се обичаме така, както аз бих искал ти да ме обичаш.“ Тогава вие ме целунахте.

— Възможно е.

— А мислехте ли онова, което казахте?

— Несъмнено. Почти винаги човек мисли това, което казва, в момента, в който го казва. Днес съм пет месеца по-възрастен, научих неща, които не знаех. Отгатвам, че има все още неща, които не познавам. Днес мисля по друг начин.

— Тогава вие сте престорен, лъжлив, лицемерен! — извика ядосана Никол. — Вие няма да се ожените за мен?

— Никога не съм ви казвал, че ще се оженя за вас — отговори младежът с презрение.

— Така значи, така! — се провикна девойката, силно раздразнена. — Струва ми се, че Никол Льоге наистина заслужава Себастиен Жилбер.

— Всички хора са еднакви — каза Жилбер, — само природата или образованието са заложили различни стойности и способности. В зависимост от това дали тези стойности или способности се развиват повече или по-малко хората се отдалечават един от друг.

— Така че, имайки по-развити ценности и способности от моите, вие се отдалечавате от мен.

— Разбира се. Вие, Никол, вече разбирате.

— Да, да! — извика Никол озлобена. — Да, разбирам.

— Какво разбирате?

— Разбирам, че вие сте един безчестен човек.

— Възможно е. Мнозина се раждат с лоши инстинкти, но налице е волята им да ги поправят. Господин Русо също е бил роден с лоши инстинкти, но все пак той ги е изправил. Аз ще направя като господин Русо.

— О, Господи, Господи! — каза Никол. — Как можах да обикна подобен човек.

— Освен това вие не сте ме обикнали, Никол — продължи студено Жилбер, — аз съм ви се харесвал, това е всичко. Вие излизахте от Нанси, където не бяхте виждали нищо освен семинаристи, които ви разсмиваха, или военни, които ви плашеха. И двамата бяхме млади, и двамата — невинни, и двамата — желаещи да престанем да бъдем такива. Природата говореше в нас със своя неудържим глас. Има нещо, което се запалва в нашите вени, когато желаем, една тревога, за която търсим лек в книги, но те пък ни правят още по-тревожни. Когато четяхме заедно една от тези книги — спомнете си, Никол — не че вие отстъпихте, тъй като аз не желаех нищо от вас, защото вие нищо не ми отказвахте, но ние открихме неизвестна тайна. За един или два месеца тази дума беше щастие! За един или два месеца ние живяхме, а не живуркахме. Ще рече ли, че след като сме били в продължение на два месеца щастливи един с друг, трябва да бъдем вечно нещастни от това? Най-сетне, Никол, ако се обвържем по подобен начин, като даваме и получаваме щастие, ние ще отречем свободата на волята си, а това ще бъде абсурдно.