Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Не.

— Е, това е главното. Когато едно младо момиче е свободно от баща си и от камериерката си, то няма повече от какво да се страхува, освен ако…

— Не — каза тя.

— Ах, ах! Вие отговаряте на мисълта ми?

— Аз я виждам.

— И така, вие не обичате никого?

Андре сведе глава.

— Моето сърце е свободно — каза тъжно тя.

И Балзамо сключи ръце в знак на радост и благодарност. После се обърна към Андре:

— Но ако не обичате — продължи той, — вие без съмнение сте обичана!

— Не зная — каза кротко девойката.

— Как! Не знаете! — отвърна доста грубо Балзамо. — Потърсете. Когато питам, то е, защото очаквам отговор.

И той докосна повторно гърдите на младото момиче с края на стоманената си пръчица. Девойката потрепери отново, но очевидно изпита по-малка болка от първия път.

— Да, да, виждам — каза тя. — Пощадете ме, защото ще ме убиете.

— Какво виждате? — попита Балзамо.

— О, но това е невъзможно — отговори тя.

— Та какво виждате?

— Един млад човек, който от моето завръщане от манастира ме следи, наблюдава ме, поглъща ме с очи, но винаги е скромен.

— Кой е този млад човек?

— Не виждам лицето му, а само дрехата. Това почти е дреха на работник.

— Къде е той?

— Долу, при стълбата, той страда, плаче.

Андре сякаш направи някакво усилие.

— Жилбер! — провикна се тя. — О, бих казала, че е невъзможно!

— А защо невъзможно?

— Защото той не би посмял да ме обича — отговори девойката с изражение на върховно презрение.

Балзамо се усмихна с изражение на човек, който познава човека и който знае, че няма препятствие, което сърцето да не може да преодолее, дори това препятствие да е пропаст.

— А какво прави той там долу, на стълбата?

— Почакайте, той маха ръцете от челото си, придържа се за парапета, става, качва се.

— Къде се качва?

— Тук… Безполезно е, той не ще посмее да влезе.

— Защо няма да посмее?

— Защото се страхува — каза Андре с презрителна усмивка.

— Но той ще слуша.

— Без съмнение. Той доближава ухото си до вратата, слуша.

— А той може ли да злоупотреби срещу вас, която обича?

— Да, в момент на ярост или на ревност.

— Тогава да се освободим от него.

И той тръгна шумно към вратата.

Явно часът на храбростта още не беше дошъл за Жилбер, защото при шума от стъпките на Балзамо той се уплаши да не бъде изненадан и възседна парапета, като се плъзна по него надолу. Андре нададе тих вик на ужас.

— Престанете да гледате натам — каза Балзамо, като се върна при Андре.

— Аз искам всичко, което вие искате — каза Андре с въздишка.

— Значи баронът е доста беден?

— Много беден.

— Тогава вие скучаете в този замък?

— До смърт.

— Може би имате някаква амбиция?

— Не.

— Обичате ли баща си?

— Да — отговори младото момиче доста неуверено.

— И все пак ми се струва, че вчера вечерта имаше облак над тази синовна любов — подхвана Балзамо, усмихвайки се.

— Сърдя му се, че безразсъдно е похарчил цялото богатство на майка ни, така че бедният Мезон-Руж живее в гарнизона и вече не може достойно да носи името на нашето семейство.