Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Андре стана лениво от леглото си, докато се събличаше, за да се облече отново.

— Разкажи ми — каза тя.

— Всъщност аз тъкмо идвах при госпожицата, за да й кажа…

Тя спря.

— И тъй — отвърна простичко Андре.

— Имам намерение да се омъжвам, госпожице — продължи Никол.

— Хайде де! — рече Андре. — Още нямаш седемнадесет години, а мислиш за това?

— Госпожицата е само на шестнадесет.

— Е, и?

— Е, и! Макар и госпожицата да е само на шестнадесет, не мисли ли тя понякога за женитба?

— Какво ви кара да мислите така? — попита строго Андре.

Никол отвори уста да изрече някоя дързост, но добре познаваше Андре и знаеше, че едва започнало, обяснението ще бъде бързо прекъснато, затова промени намерението си.

— Всъщност аз не мога да знам какво мисли госпожицата, аз съм селянка и следвам природните закони. Е, добре, аз обичам някого.

— А този някой обича ли ви?

— Така мисля, госпожице.

Никол разбра, че съмнението е твърде слабо и че в подобна ситуация се изискваше утвърдителен отговор.

— Ще рече, че съм сигурна в това — добави тя. — Трябва да се мисли за бъдещето. Вие, която сте дъщеря на благородник, вие безспорно ще имате богатство от някой заможен роднина. Аз, която нямам дори роднина, ще имам само това, което сама си намеря.

Тъй като всичко това изглеждаше на Андре съвсем простодушно, тя малко по малко забрави тона, с който бяха произнесени думите, които бе намерила за неблагоприлични, и естествената й доброта взе надмощие.

— Всъщност — каза тя — за кого искаш да се омъжиш?

— О, някой, когото госпожицата познава — рече Никол, като прикова двете си хубави очи върху тези на Андре.

— Кой е той? Караш ме да се измъчвам. Да видим.

— Добре тогава, той е… Жилбер — каза тя.

За голямо учудване на Никол Андре дори не премигна.

— Жилбер, малкият Жилбер, синът на моята дойка?

— Самият той.

— Как! Ти искаш да се омъжиш за това момче?

— Да, госпожице, за него.

— А той обича ли те?

Никол помисли, че моментът е решителен.

— Казвал ми го е двадесет пъти — отвърна тя.

— Добре тогава, омъжи се за него — каза спокойно Андре, — не виждам никаква пречка. Ти вече нямаш родители, той е сирак, всеки от вас е господар на своята съдба.

— Без съмнение — запелтечи Никол, стъписана от това развитие на нещата, така различно от нейните очаквания. — Какво! Госпожицата разрешава!

— Напълно, само че и двамата сте доста млади.

— Ще работим.

— Какво ще работи той, не го бива за нищо.

В този момент Никол не издържа повече, това лицемерие я бе изтощило.

— Госпожицата ще ми позволи ли да й кажа, че тя се отнася доста зле с нещастния Жилбер — отговори тя.

— Ами! — каза Андре. — Отнасям се с него така, както го заслужава, той е мързеливец.

— О, госпожице, той все чете и иска единствено да се образова.

— Изпълнен с лоши намерения — продължи Андре.

— Не към госпожицата все пак — отвърна Никол.

— Как така?

— Госпожицата го знае по-добре от всеки, тя, която му поръчва да ловува за трапезата.