Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
Някъде към средата на плитката котловина над горичката имаше плътно скупчени, съшити от листа и обработена кожа къщи-торби, завързани към самите лиани или провесени от някой клон, твърде висок или твърде тънък, за да издържи тежестта на лианите.
Хонат добре познаваше много от тези торби не само като посетител, но и като майстор. Най-красивите от тях, обърнатите надолу цветни чашки, които автоматично се разтваряха, щом ги окъпеше утринната роса, но при все това можеха здраво и сигурно да се затварят около обитателите си само с едно подръпване на нишката, бяха измислени и изработени лично от него. Някога те бяха обект на всеобщо възхищение и подражание.
Славата, която му бяха създали, също бе спомогнала да стигне до въжето, опъващо гръбнака. Те бяха придали тежест на думите му пред другите — тежест, достатъчна да го направи в края на краищата най-уважаваният скептик, човекът, който води младите към светотатство, този, който се съмнява в Книгата на законите.
При това вероятно бяха помогнали да си спечели място в Платформата за Пъкъла.
Когато групата минаваше с ритмични крачки между торбите, те вече се разтваряха. Тук-там всред отворените помещения от същите с кръстосан бод хлабави парчета сурова кожа, пропита от роса, се мяркаха сънливи лица. Някои от пробуждащите се стопани познаха Хонат — той бе сигурен в това, — но никой не излезе да последва групата, въпреки че до този час на всеки обикновен ден селяните трябваше да са се изсипали от своите съшити цветя, както семена — от зрели шушулки.
Предстоеше произнасянето на присъда — и те го знаеха. Но дори онези, които бяха спали през нощта в една от най-хубавите къщи на Хонат, сега не искаха да кажат нищо в негова защита. Така или иначе общоизвестно бе, че той не вярва във Великаните.
Хонат вече виждаше самото Съдийско място — закачен с ремъци плетен тръстиков стол с облегалка, украсена с гирлянди от гигантски пъстри орхидеи. Предполагаше се, че са били присадени там, когато са направили стола, но никой не бе в състояние да си спомни колко годишни бяха; и тъй като не съществуваха сезони, нямаше начин да се пресметне дали не са там от памтивека. Въпросният стол се намираше в дъното на арената, високо над нея, и в усилващата се светлина Хонат успя да различи обраслото с бяла козина лице на Говорителя на племето — самотна сребристо-черна теменужка между огромните ярки цветове.
Точно в средата на арената се намираше и Платформата. Хонат твърде често я бе виждал и сам бе ставал свидетел на присъди, при които я бяха използвали, но все още не можеше да повярва напълно, че почти със сигурност именно той щеше да бъде следващият й пътник.
Платформата представляваше просто един грамаден кош (толкова дълбок, че човек трябваше да скочи, за да се измъкне от него) с тръни по ръба, за да не може да скочи обратно вътре. Три конопени въжета бяха завързани за края му и след това изкусно преплетени и навити върху една-единствена дървена макара, която можеше да се върти от двама мъже даже когато кошът бе натоварен.
Процедурата беше също така проста. Насила вкарваха осъдения в коша и го спускаха далече от погледа до момента, когато въжетата се отпуснеха, което означаваше, че е докоснал повърхността. Жертвата се изкатерваше и излизаше — а ако не го направеше, кошът оставаше долу, докато тя не умреше от глад или пък Адът не се погрижеше по друг начин за полагаемото му се, — и тогава отново навиваха макарата.
Присъдите бяха с различна продължителност според тежестта на престъплението, но на практика тази формалност беше излишна. Въпреки че когато изтечеше срокът на наказанието, спускаха коша, не беше имало случай някой да се е върнал в него. Разбира се, в един свят без годишни времена или луни (следователно — само с условно определяна година) правилното пресмятане на дълги интервали от време не е лесно. Кошът често пристигаше тридесет-четиридесет дни преди или след определената дата. Това обаче бе само една техническа подробност, защото, ако точността бе нещо трудно в горния свят, вероятно в Пъкъла пък беше направо невъзможна.
Пазачите на Хонат завързаха свободния край на въжето му за някакъв клон и се настаниха около него. Един от тях разсеяно му подаде борова шишарка и той се опита да отвлече мислите си, като се зае да вади от нея сочните семена, но кой знае защо, те му се видяха безвкусни.