Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Тогава просто ще си задържиш идеите, млади момко, преди да съм решила, че си прекалено незрял, за да дойдеш с нас! — ядосано каза г-жа Уизли, грабна часовника си, всичките девет стрелки на който все така сочеха „Смъртна опасност“, и го закрепи върху куп току-що изпрани пешкири. — А това важи и за връщането ти в „Хогуортс“!

Рон се извърна, за да погледне недоверчиво Хари, а майка му вдигна коша с прането и клатещия се часовник и напусна гневно стаята.

— Дявол да го вземе, тук вече не можеш и да се пошегуваш…

Обаче Рон внимаваше да не се отнася лекомислено спрямо Волдемор през следващите няколко дни. Съботата настъпи без повече избухвания от страна на г-жа Уизли, макар тя да изглеждаше много напрегната по време на закуската. Бил, който щеше да остане вкъщи с Фльор (за голямо удоволствие на Хърмаяни и Джини), подаде през масата една пълна с пари кесия на Хари.

— А къде е моята? — веднага попита Рон с облещени очи.

— Това е на Хари, бе, идиот. — каза Бил. — Взех ги от трезора ти, Хари, че сега отиват към пет часа, додето обикновените хора стигнат до златото си, толкова много таласъмите са затегнали мерките за сигурност. Преди два дни на Арки Филпот му напъхаха една сонда за честност в… Е, повярвай ми, тъй е по-лесно.

— Благодаря, Бил. — каза Хари, прибирайки златото си.

— Той винаги е толкова грррижлив. — измърка влюбено Фльор, милвайки носа на Бил. Джини се направи, че повръща в ядките си зад гърба на Фльор. Хари се задави с царевичната си закуска и Рон го удари по гърба.

Беше мрачен, навъсен ден. Когато се показаха от къщата, навличайки наметалата си, в предния двор ги очакваше една от специалните коли на Министерството на магията, в каквато Хари вече се беше возил веднъж.

— Хубаво е, че татко пак може да взема тези коли. — каза Рон одобрително, протягайки се на воля, докато колата бавно се отдалечаваше от „Хралупата“, а Бил и Фльор им махаха от прозореца на кухнята. Той, Хари, Хърмаяни и Джини се ширеха на просторната задна седалка.

— Недей да свикваш, само заради Хари е. — подхвърли през рамо г-н Уизли. Той и г-жа Уизли седяха отпред при шофьора от Министерството; предната седалка за пътниците беше услужливо разпъната до нещо, подобно на двуместна кушетка. — Дали са му висш статус на сигурност. А при „Продънения котел“ ще ни посрещне допълнителна охрана.

Хари не каза нищо; не му допадаше много да пазарува, обграден от батальон аврори. Беше сгънал мантията-невидимка в раницата си и чувстваше, че щом това е достатъчно за Дъмбълдор, то би трябвало да е достатъчно и за Министерството, макар че, като се замисли за това, не беше убеден, че Министерството знае за мантията му.

— Пристигнахме. — каза шофьорът удивително скоро, проговаряйки за пръв път, докато намаляваше по булевард „Чаринг Крос“, за да спре пред „Продънения котел“. — Аз трябва да ви изчакам, имате ли представа колко ще се бавите?

— Два часа, предполагам. — каза г-н Уизли. — А, добре, той е тук!

Хари направи като г-н Уизли и надникна през прозореца; сърцето му подскочи. Никакви аврори не чакаха пред хотела, а гигантският, чернобрад Рубиъс Хагрид, пазачът на дивеча в „Хогуортс“, облякъл дълго палто от боброви кожи и безразличен към стреснатите погледи на минаващите мъгъли, който засия, щом видя лицето на Хари.