Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
В голяма степен обаче тестът е начин да отклоня мислите си — по почти приветстван от мен начин — от ужаса, с който ме изпълва мисълта за жълтата тениска. И макар че не очаквам с нетърпение да стигна до колата, особено след като Шофлър не успя да опази от пресата новината за „напоената с кръв тениска на детето“, в известен смисъл едва ме свърта вкъщи. С всеки изминал час атмосферата вътре става все по-нагнетена, ужасеното очакване — все по-непоносимо.
Всеки път, когато звъни телефонът — поне веднъж на всеки пет минути, — ние затаяваме дъх, разкъсвани между надежда и страх.
Най-вече страх. Въздъхваме облекчено, стане ли ясно, че обаждането не носи новини за момчетата, че е просто поредното обаждане от пресата или полицията, от приятел или от непознат, който иска да помогне. Клишето се оказва вярно. Липсата на новини е добра новина. Липсата на новини е като отлагане на смъртна присъда.
Моите родители и Лиз може и да са възмутени от обвиненията срещу мен, но при Джак съдебните заседатели още не са стигнали до решение. Той не е сигурен. В известен смисъл ми е по-лесно да приема това, отколкото майчините ми постоянни тиради на засегната скръб.
Баща ми иска да дойде с мен в управлението, дори и Лиз предлага да ме придружи, но аз не искам да им причинявам това.
На тазсутрешната пресконференция, която всички изгледахме в дневната, Шофлър отказа да коментира и да отговаря на въпроси за окървавената тениска и предупреди, че не бива „да се правят прибързани заключения“.
Въпреки това знам какво ме очаква щом изляза през вратата.
Ето че дойде време. Кристиансен пристига със свой колега да ме придружат до патрулката. Макар да не съм с белезници, думата „придружаване“ не дава и бегла представа за това как бивам избутан по стълбите и преведен на бегом през крещящата тълпа.
Все още не съм арестуван, но езикът на тялото на моите придружители ясно показва за какво иде реч — разпит на заподозрян. Боря се срещу естествената си неохота да срещам очите на хората. Не е лесно. Единият инстинкт ме кара да обърна глава и да отклоня очи от непрестанните изблици светлина. Правя невъзможното да държа главата си изправена. Докато стигнем до патрулката, вече съм полусляп от светкавиците.
Кристиансен ме набутва вътре. Транспортират ме до управлението на Парк Стрийт за теста с детектора на лъжата. Столичната дирекция на полицията също е замесена вече, защото има „неуточнени въпроси относно юрисдикцията в зависимост от мястото и естеството на престъплението“. Така го обясни Шофлър тази сутрин на пресконференцията, на която присъствали триста и осемнайсет представители на медиите, казва ми Кристиансен.
Като повечето представители на властта Шофлър не обясни какво по-точно има предвид — въпреки молбите на пресата.
Аз обаче го разбрах — заедно с милионите американци, гледали различни „експерти“ да разшифроват изявлението на Шофлър. Свежда се до следното:
Сценарий първи: Убил съм децата си у дома, отървал съм се от труповете им, а после съм карал деветдесет километра до Кромуел, Мериленд. След това съм се мотал няколко часа из панаира, за да си осигуря алиби, преди да съобщя, че децата ми са изчезнали. Юрисдикция — Вашингтон.
Сценарий втори: Убил съм децата си в Мериленд, някъде в околностите на ренесансовия панаир. Юрисдикция — окръг Ан Арандел.
Сценарий трети: Момчетата са били отвлечени от ренесансовия панаир (последното беше формулирано поне по един канал като „версията на бащата за случилото се“). Юрисдикция — окръг Ан Аръндел, в сътрудничество с ФБР.
Атмосферата в полицейското управление е някак вяла, което — колкото и да е невероятно — ме успокоява. Толкова е различно тук от натегнатата атмосфера у дома! Напомня ми за скуката в пътните управления.
Оставам с усещането, че повечето от хората, които работят тук, от чиновниците до инспекторите, виждат толкова варварство всеки ден, че рутината е притъпила емоционалните им реакции. Без значение колко немислимо е едно престъпление — дори убийство на деца, — вече е имало прецедент и въпросното престъпление фигурира под свой номер в полицейския код.
Всичко е въпрос на процедура. Има процедура, с която да се подходи към всяка човешка простъпка, мислима и немислима, процедура, която не оставя много място за силни чувства или гняв. Докато съм тук, всички ме третират, ако не учтиво, то поне с професионално пренебрежение, интересува ги само по-бързо да си свършат работата. Дошъл съм за тест с детектора на лъжата — идеята е той да бъде направен и да се пристъпи към следващата задача.
Точно както и при вземането на отпечатъци обаче, и в тази процедура има нещо зловещо. Чувствам се в капан, на чужд терен, а детекторът е просто съвременна версия на теста, с който са изпитвали вещиците през средновековието. Доколкото си спомням (от документален филм на Дискавъри), ако обвинената жена, с привързани за краката тежки камъни, успее да не се удави — към което би се стремил всеки нормален човек, — това се приемало като знак за вина и нещастницата била обявявана за вещица и изгаряна.