Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Тениската — с изтънял глас казва Лиз — означа…
— Съжалявам — прекъсва я Шофлър, скривайки се зад официалния тон, — тениската е веществена улика и въпросите около нея ще трябва да почакат. Прибързано би било да гадаем. Ще я изпратим в лабораторията и след това ще знам повече.
— Но…
Той върви към вратата, подминава ни. Изглежда нямаме друг избор, освен да го последваме в коридора. Спираме, така че двамата полицаи, излизащи от кабинета ми, да минат към входната врата. Всеки от тях носи голяма картонена кутия, залепена с полицейско тиксо.
— Какво е това? Какво сте взели?
— Мисля, че е компютърът ви.
— Компютърът ми?
— Успокойте се, Алекс. Така се прави. Похитителят е бил тук, нали? Просто трябва да вземем някои неща, за да ги прегледаме. Инспектор Ебинджър ще ви даде инвентарен списък, когато приключим, и не е лошо да го прегледате. Колкото до компютъра, може момчетата да са общували с някого по интернет. Трябва да проучим тази възможност.
Лиз се обръща към мен.
— Упражнявал си родителски контрол върху това, нали, Алекс?
— Въобще не са ползвали компютъра.
— Алекс!
— Не са се приближавали до него! Мисля, че дори не знаят как се включва. — Това сигурно е вярно. Инженерите на „Епъл“ така добре са маскирали копчето за включване и изключване, че когато купих компютъра, се наложи да звънна в магазина да питам къде е.
— Ти ми обеща!
— Лиз…
Шофлър се намесва.
— Алекс — казва той, — имате ли нещо против да се подложите на тест с детектор на лъжата?
— Какво?
Казвам „какво“, но съм го чул. Знам също и какво означава. Убийствата — дори убийствата на деца — често се извършват вътре в семейството. Когато изчезне дете, родителите автоматично са първите заподозрени. Чувам гласа на полицай Кристиансен, докато двамата вървим към джипа през празния паркинг пред панаира. „В девет от десет случая е някой от родителите.“
Кой би могъл да забрави случая Сюзън Смит? Усмихнатите лица на синовете й се появяваха по новините дни наред и съсипаната им майка умоляваше похитителите да ги върнат, да върнат момчетата, които самата тя беше пристегнала с предпазните колани и после беше избутала колата в студените води на едно езеро. Как е могла да го направи, питах се тогава — всички се питаха, — дали е гледала как водата се издига, гледала ли е как потъват? Спомням си и една двойка във Флорида, отправяла сълзливи молби да бъде върната обичаната им дъщеря, чието осакатено тяло по-късно беше открито заровено в собствения им заден двор.
„Имаш ли нещо против да се подложиш на тест с детектор на лъжата?“ В тази компания ме поставят — на Сюзън Смит и на сълзливите детеубийци от Флорида.
И аз разбирам. Фактът, че ме молят да се подложа на такъв тест, означава, че окървавената тениска… или пък са намерили и нещо друго в къщата… ги кара да смятат, че може да имам нещо общо с изчезването на момчетата. Разбира се, знам също, че грешат.
Преди да съм отговорил на Шофлър, той прави онзи полицейски жест с ръка.
— Никой не изисква от вас да се подложите на теста — казва инспекторът. — Напълно доброволно е — разбирате това, нали?
— Какво? — казва Лиз. — Какво?
Аз просто си стоя там. И в гърдите ми се надига гняв.
— Ще се подложа на теста — казвам, — но това ще е загуба на време. Нещо не разбирам. Трябва да има стотици хора, които са видели децата ми на панаира. И Кевин ми се обади, обади ми се оттук. Вашият човек… Кристиансен — той беше с мен в колата.
Шофлър изкривява лице, вдига поглед към тавана, сякаш получава оттам някаква информация. После кимва, явно стигнал до някакво решение.
— Вижте — казва той, — колкото до телефонното обаждане. Казвате, че е било вашето дете, но никой друг не може да го потвърди. Може да е бил всеки. Дори обаждането наистина да е дошло оттук. — Струва ми се, че се кани да каже още нещо, но променя решението си и само клати глава.
Аз обаче знам какво си мисли и думата се взривява в главата ми като граната — съучастник.
— Точно като онази обувка, която забелязахте до оградата — казва Шофлър. — Нали се сещате? Не намеквам нищо, но работата е там… кой я забеляза?
— Каква обувка? — пита Лиз с паника в гласа. — Намерили са обувка?
— Намерихме детска обувка на територията на панаира — казва Шофлър. — Според съпруга ви тя е на едно от момчетата.
— На Кевин — казвам аз. — Една от маратонките му, найковете.
— Сигурно разбирате защо бихме искали да се подложите на теста — казва Шофлър с тон, който трябва да мине за успокоителен, — защото… работата е там… всичко, с което разполагаме, всичко е…