Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
При което аз, разбира се, полудявам.
— Слушайте — казвам и гласът ми трепери, — не съм убил децата си.
— Господин Калахан, може би трябва да починем малко. Може би трябва да се консултирате с адвокат.
— Не ми трябва почивка и не ми трябва никакъв шибан адвокат!
— Инспектор Шофлър каза ли ви, че са ви видели на паркинга да отваряте колата си — и то след като сте съобщили, че момчетата ви са изчезнали.
— Проверявах дали не са се върнали при колата, след като не са ме намерили. Човекът от охраната — той ми го предложи.
И продължаваме в същия дух. Един час, два часа, три, четири. Тече петият час, когато Прайс, след като ме е попитал дали искам да ида до тоалетната, се извинява и сам отива дотам. Когато се връща, ми носи чаша вода и предлага да започнем отначало.
Правим го.
— Припомнете ми — започва той, — чия беше идеята да отидете на фестивала? Ваша ли беше?
— Не — казвам му аз, — вече ви казах. Тяхна беше. Аз не си падам по такива неща.
— А по какви неща си падате?
И така нататък.
— Казвате, че сте чули гласа на Кевин по мобилния си телефон — казва Прайс, когато стигаме до този момент. — Той е казал само думата „тате“. Така че искам да знам следното — откъде сте сигурен, че е бил Кевин? Те са еднояйчни близнаци, нали?
— Те са ми деца. Разбрах, че е Кевин.
— Разбрал сте. — Прайс изписва кавички във въздуха с пръсти.
— Точно така.
Изглежда се кани да оспори това, но после се усмихва.
— Е, това звучи приемливо като че ли. — Клати глава. — Трябва да е било трудно обаче — казва той с вид на искрено загрижен. — Обнадеждило ви е. — Съчувствена въздишка. — Само тази едничка дума и повече не се е обадил.
— Да. Само тази дума.
— Мдаа — проточва Прайс, после внезапно завива в друга посока. — Защо не ми разкажете за предишната вечер. Хммм?
— Не виждам как…
— Не искате ли да говорите за това? — Мръщи се, после се извинява, сякаш неволно е зачекнал болна тема.
— Не, нямам нищо против да говоря за това. Просто…
Прайс свива рамене.
— Вижте, никога не се знае кога ще изникне нещо, които може да бъде от помощ.
Кимам.
— Така, значи предишната вечер… петък вечерта… казвате, че сте имали много работа. Значи, да поговорим за вечерята, искате ли? Сготвихте ли нещо, или ядохте навън?
— Ядохме навън. Пица.
— Каква пица? Къде?
— В „Ту Амис“, на Уисконсин.
— Някой видя ли ви?
— Сигурно. Сервитьорката, другите клиенти.
— С кредитна карта ли платихте или в брой?
— Сигурно с кредитна карта.
— Не си спомняте.
— Не си спомням.
Той маха с ръка в знак, че не е важно, после ми хвърля една усмивка.
— И аз не винаги обръщам внимание на тези дреболии.
Джейсън Прайс е щедро надарен с чар и го използва докрай, за да ме убеди, че иска да ми бъде приятел — ама наистина иска. А начинът да се сприятелим е да му кажа онова, което иска да чуе. А онова, което той иска да чуе — не че би го използвал срещу мен, и той е имал трудни моменти с Дерик, — е че аз съм го направил. Ядосал съм се и съм загубил контрол над себе си — на всички ни се случва, човешко е. Никой не се контролира непрекъснато. И така нататък.
Както го описвам, изглежда нескопосано и лесно преодолимо, но не е така. Импулсът да призная прилича почти на религиозно стремление. Ако само можех да си призная, бих бил очистен и прероден, бих могъл да започна наново.
Часовете минават и ме обзема опасна апатия. Искам да спра да говоря. Искам да спя.
Много пъти съм чел за хора, оцелели на крачка от смъртта. Идва момент, когато волята започва да линее. Точно преди да замръзне до смърт, жертвата на хипотермия се чувствала затоплена и сънлива; ярка светлина обгръщала давещия се. От подобни разкази стигам до извода, че забвението може да бъде примамливо, желана почивка от борбата и болката.
За пореден път обсъждаме маршрута ми с момчетата в панаирния комплекс, когато някой чука на вратата. Инспектор Прайс се мръщи, казва „извинете ме за момент“, става, открехва вратата и провежда кратък разговор с човека отвън. Макар да шепнат, става ясно, че не са на еднакво мнение, спорят. После, без да каже дума, Прайс ме оставя сам.
Чакам безучастно и често си поглеждам часовника. Минават десет минути. Двайсет. Половин час.
Когато Прайс се връща, разпитът поема в съвсем нова посока, която дълбоко ме озадачава.
— Каква религия изповядвате, Алекс?
— Моля?
— Религиозните ви убеждения. Вярата ви.
— Не съм много религиозен.
— Значи сте атеист?
— Не, не точно атеист. Какво общо има това?