Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Мдаа.
— Отбелязан е и часът на влизането ни. Един възрастен, две деца.
Шофлър клати глава, на лицето му има израз, който сякаш казва „я слез на земята“.
— Алекс… сигурно си давате сметка, че този билет нищо не означава. — Ръцете му се вдигат, после се отпускат обратно. — Може да сте купили билет за един възрастен и десет деца, ако разбирате какво искам да кажа.
За своя изненада се чувствам смутен.
Акустика.
В Лондон отидохме в катедралата „Сейнт Пол“ и се качихме в Шептящата галерия, на половината разстояние нагоре към купола. В брошурата се споменаваше за една акустична аномалия — ако си в единия край на огромния купол и прошепнеш нещо близо до стената и ако нищо не попречи на звука, той се предава по линията на овала и може да бъде чут до стената в отсрещния край. Лиз настоя да го изпробваме и заехме позиции в срещуположни страни на купола, после изчакахме няколко минути, докато разстоянието помежду ни се разчисти. Все още си спомням какъв шок изживях, когато чух гласа на Лиз в ухото си, толкова близък и ясен, а в същото време я виждах смалена от стотината метра, които ни деляха. „Чакай ме в хотела — прошепна ми тогава тя — и аз ще се погрижа да не скучаеш.“
Чрез някакъв подобен акустичен трик сега чувам гласа на инспектор Прайс, макар че дори не го виждам в претъпканото и шумно пространство на полицейското управление. Думите му долитат до ухото ми, ясни и силни.
— Не, нали точно това ти казвам. Точно затова го правим. Онзи още не си е довел адвокат — можеш ли да повярваш? Поне засега.
Той сяда срещу мен, възседнал един стол на обратно, скръства ръце върху облегалката и подпира на тях красивата си глава.
— Сигурно ви е писнало да го повтаряте — казва той и клати тъжно глава. — Мога да си представя.
Прайс си го бива, признавам му го. Очаквал бях… и аз не знам… нещо като колективна игра може би. Доброто ченге и лошото ченге в екип с Шофлър, не знам. Или пък веднага да ме нападне.
Не става така. В стаята сме само двамата — аз и инспектор Прайс. Шофлър не се вижда никъде, но аз съм наясно, че е зад голямото огледало на отсрещната стена.
Съгласявам се разговорът да бъде записан.
Започвам с моя разказ за съботните събития, с най-малки подробности.
После минаваме към финансовото ми състояние.
— Сигурно е трудно да се поддържат две домакинства с кажи-речи същия доход?
Признавам, че не е лесно от финансова гледна точка, но с Лиз се справяме някак.
— На два пъти сте закъснели с издръжката.
Кимам.
— Така е. Но не беше заради парите. Просто бях в чужбина. По работа. Можете да проверите в телевизията.
— В чужбина — казва Прайс. Лицето му се смръщва, когато повтаря думите ми, сякаш току-що му е хрумнало нещо неприятно. — В чужбина — повтаря го отново. — Разбирам.
Не казва нищо в продължение на минута или две. Аз съм забил поглед в краката си и устоявам на подтика да запълня паузата. Прайс се клати със стола си, после кривва глава настрани и ме поглежда.
— Предварителното споразумение във връзка с раздялата ви лишава от значителна част от заплатата, нали така?
Кимам.
— Къщата ви… кварталът е от скъпите, нали? Ако с Лиз не се съберете, ще се наложи да продадете къщата, прав ли съм?
Свивам рамене.
— Така е. — И после, преди да съм успял да се спра: — Не ми пука за това. Не е важно за мен.
Колебая се. Не ми харесва как се опитвам да обясня действията си на този човек. Не ми харесва как говори за жена ми на малкото й име. Та той дори не я е виждал!
— Значи ще загубите къщата?
Внезапно се ядосвам.
— Какво искате да кажете? Смятате, че съм убил децата си, защото не искам да се местя от Кливланд Парк? Така ли смятате? Господи!
Той размахва ръка помирително.
— Добре, нова тема. Момчетата имаха ли застраховка? Някакъв вид полица? Защото ако е така, най-добре ще е да ни го кажете още сега.
— Застраховка? Имате предвид здравна застраховка?
Прайс клати глава.
— Имам предвид застраховка живот.
— Застраховка живот? Та те са шестгодишни!
После се сещам защо ме пита и гласът ми, гневен и твърде висок, дава знак, че съм разбрал.
— Сега пък намеквате, че съм убил децата си заради застраховката!? И какво — ще почакам да мине малко време, ще я осребря и ще се преместя в шибаната Бразилия! Да не сте се побъркали?
— Не — казва Прайс, гласът му е спокоен и разумен. — Никой не намеква нищо подобно. Просто си говорим за натиска, на който сте подложен и толкова. Лично аз мисля, че е много по-вероятно човек като вас… че просто сте изгубил контрол, точно както преди малко, и нещата са отишли по-далеч, отколкото сте възнамерявал, нали разбирате…