Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Татко! — обажда се Лиз.
Джак изключва телевизора. Но когато екранът потъмнява, чуваме хората, които си вършат работата в хола. Звучи така, сякаш буквално разглобяват къщата. Откъслеците от разговори, звуците от отваряне на чекмеджета и врати, звуковият акомпанимент на претърсването — всичко това ме изнервя. Макар че сам настоях за огледа, не успявам да се отърся от чувството, че нахлуват в личния ми живот.
Идва ми наум думата „инвазия“, която с военното си звучене изглежда твърде силна в нашия случай, но незнайно защо ми се струва най-подходяща. Звуците от тези непознати, които се ровят във вещите на семейството ми, ме изпълват с чувството, че съм нападнат, че личната ми територия е нарушена. Звукът на стъпките им, тихият им говор, редките изблици на смях ме изпълват с омерзение. Дразнят ме толкова силно, че взимам дистанционното от ъгловата масичка и натискам копчето за включване.
Грешка. Хванал съм началото на новините в десет. Хорово си поемаме дъх, когато снимката на момчетата се появява на екрана и говорителят съобщава: „Няма новини по случая с изчезналите близнаци Калахан…“
— О, Боже! — простенва Лиз, докато изключвам телевизора.
Истинско облекчение е, когато една изнервена червенокоска с лоша кожа и зелен лак на ноктите влиза да ни вземе отпечатъци.
Всички изтърпяваме лошото настроение на жената, докато ни извиква поред да седнем срещу нея. Използвайки плота на масата за опора, тя притиска върховете на пръстите ми към омастилен тампон, после и върху предварително подготвена карта. Докато притиска с леко завъртане лявото ми кутре и после го вдига право нагоре от картотечната карта, не мога да се отърся от чувството, че има нещо зловещо в това действие. Картата съдържа само минималната информация, необходима да бъда идентифициран, заедно с овалните петна, оставени от върховете на пръстите ми, всяко със своя сложен рисунък от завъртулки и линии.
Дават ми мокри кърпички да изчистя мастилото от ръцете си, докато майка ми заема моето място. Може да е заради отслабналото действие на занакса или заради няколкото чаши кафе, които е изпила от пристигането си насам, но тя изглежда е неспособна да се остави в ръцете на жената. Дърпа се, сама си движи пръстите. Извинява се и полицайката въздъхва демонстративно всеки път, когато скъсва на две поредната опропастена карта и я хвърля в кошчето.
— Отпуснете се — казва тя на майка ми сигурно за десети път, — оставете на мен да движа пръста ви. Въртите го… виждате ли, зацапахте отпечатъка. — Тонът й варира от укорителен до покровителствен. — Оставете на мен да ви водя. Не го въртете…
— Не го въртя — казва майка ми. — Опитвам се да не го правя.
— Напротив, въртите го.
— Стига сте я тормозили — казвам аз. — Това е доброволно, нали така? — Майка ми ми хвърля признателен поглед, но усещам, че е започнала да подсмърча.
— Хайде да опитаме отново — казва гадната полицайка и попълва поредната карта с поредната изнервена въздишка.
Този път всичко тръгва добре в началото, но после мама се дръпва или нещо такова.
— Пак го направихте!
Мама се пречупва и се разплаква.
— Оставете я на мира — казва баща ми и става на крака.
— Извинете ме — казва жената, става и тръгва към вратата. — Не ми плащат достатъчно, за да търпя такова отношение.
— Съжалявам, мамо — автоматично казвам аз.
— Да ти донеса ли малко вода, Глена? — разтревожено пита баща ми. — Алекс… дали ще ни дадат малко вода?
— Разбира се. — Ставам уморено от дивана и говоря с полицая, оставен на пост в коридора. Давам си сметка — и тази мисъл ме изпълва с чувство за вина, — че родителите ми ме уморяват и че ми се иска да си идат. И Джак също. Знам, че са дошли, защото е трябвало да дойдат и да ни подкрепят в трудния момент. Сигурно щеше да ми е мъчно, ако не бяха дошли. Но имам чувството, че двамата с Лиз трябва да се грижим за тях.
Малко след като полицаят донася водата, идва Шофлър. Застава на прага и почуква с кокалчетата на ръката си по рамката на вратата.
— Може ли да разменим две думи, Алекс. С теб и госпожа Калахан?
Има нещо в изражението му, от което сърцето ми изстива. Първо, латексовите ръкавици, които носи — всички ги носят, — добавят някакъв смразяващ клиничен оттенък. Изправям се бързо, сякаш въже е прикачено към върха на главата ми и някой го е дръпнал рязко нагоре.
— Какво има?
— Можете да говорите свободно — казва баща ми и махва да обхване присъстващите в стаята. — Ние сме едно семейство.
Шофлър вдига ръка с длан към баща ми като пътен полицай.
— Само родителите — казва той с нещо, което прилича повече на гримаса, отколкото на усмивка.