Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Потърпете малко, става ли? Ако трябва например да попълвате анкета, кое квадратче бихте отбелязали — „атеист“ ли?
— Не. Аз съм нещо като католик. Не… не знам. Бих отбелязал „християнин“, предполагам.
— Предполагате.
Следват въпроси на тема какво мисля за животинските жертвоприношения, за един репортаж, който бях правил за сантерията в южна Флорида, за духовните ми убеждения, какво мисля за религии като уика.
— Слушайте — казвам накрая, — накъде биете с всичко това? Не разбирам какво общо имат въпросите ви със случая.
— Не ви харесва тази посока на разговора ни? — пита Прайс и лицето му се смръщва изненадано.
— Просто не разбирам какво целите — казвам му аз.
— Не е празно любопитство от моя страна — казва той. — Това ви го гарантирам.
И като го гледам, като гледам професионалното разочарование, изписано на лицето му, най-после стигам до извода, че колкото и искрено да му сътруднича, това няма да ме оправдае в неговите очи. Опитвам се да докажа несъществуваща хипотеза — а това просто не може да бъде направено. Без значение на колко въпроса отговарям правилно, Джейсън Прайс се интересува само от отговорите, които потвърждават вината ми. И понеже не съм виновен, няма причина да седя тук и да се подлагам на всичко това.
Казвам му, че искам да се прибера у дома.
— Отказвате да се подложите на по-нататъшен разпит.
— Не виждам смисъл да го правя.
— Отказвате. Това ли ми казвате?
Клатя глава.
— Няма да ме оставите на мира, нали?
Джейсън Прайс ме удостоява с тънка усмивка.
— Това „да“ ли е?
Решавам да му угодя. Какво значение има?
— Да — отвръщам. — Отказвам.
Прайс става. Оставя ме сам в стаята.
12.
Почукване на вратата ме изтръгва от затисналата ме дрямка. Не знам колко време е минало, но в стаята влиза Шофлър, а не Прайс.
— Да вървим — казва той.
Веднага разбирам, че нещо е станало. Отношението му към мен се е променило, но по начин, който не успявам да определя. Изключва касетофона и аз го следвам до колата отвън. Голям бял форд, краун виктория. Ден е — утро. Прекарал съм нощта в стаята за разпит.
Обзема ме страх, когато Шофлър ми отваря вратата да вляза. Защо изведнъж се е загрижил за чувствата ми? Защото… защото ми съчувства.
Когато сяда отпред и си слага колана, аз се стягам, готвя се за мрачния му тон, за ужасната новина, за най-лошата новина. Изминали сме няколко пресечки, когато осъзнавам, че съм затаил дъх.
— Резултатите от теста излязоха — казва Шофлър и клати глава.
— Какво? — Не това съм очаквал и облекчението ми е незабавно и бездънно. — Имате предвид — от детектора на лъжата?
— Не — казва Шофлър. — Не… от лабораторния тест. На тениската. — Въздъхва силно и продължително, завивайки покрай един ъгъл.
— И… какво?
— Кокоша кръв — казва той и ми хвърля бърз поглед. — Тениската е напоена с кокоша кръв.
— Кокоша кръв! — повтарям аз и летя в облаците от облекчение. Не съм сигурен какво означава, но знам, че новината е добра. Кръвта не е била човешка. Не е била на детето ми.
Шофлър измучава нещо неопределено.
Сега разбирам защо Прайс ми бе задавал онези въпроси за религия и животински жертвоприношения. Въодушевлението ми повяхва.
— Вижте — казва Шофлър, — освен това ние, ами… открихме благонадеждни свидетели, които са ви видели на панаира с момчетата.
— Хм.
— Двама служители — продължава Шофлър. — Човекът със стълбата на Яков — той много добре си спомня момчетата ви. Каза, че едното се покатерило по стълбата като маймунка.
— Шон.
Шофлър кима.
— Даа, и след като хлапето се изкатерило догоре, се наредила огромна опашка от желаещи да си изпробват късмета — по-големи деца, които решили, че щом малкият е успял, значи е лесна работа. Като се има предвид, че таксата е по долар на опит, собственикът на атракцията е имал повод да празнува и основателна причина да запомни малкия си благодетел.
— И защо се е сетил чак сега?
— Бил си взел почивка за неделята и понеделника, така че разговаряхме с него едва тази сутрин. Местен е и не пътува с панаира. А след като го разпитахме, искахме и да го проверим. — Въздишка. — Да сме сигурни, че не познава вас, че не познава Лиз, не познава децата — такива неща. Всъщност открихме доста служители на панаира, които са ви видели с децата. Мъжът със стрелбището — той също ви помни много добре. Има и други.
— Хм.
— След като намерихме тениската… трябваше да проверим, разбирате ли? Защото ако сте отишли на панаира, за да си създадете алиби…
— Сигурно.
— Вижте — Шофлър е раздразнен и махва с ръка да приключи темата. — Кокошата кръв, всичките хора, които са ви видели — това не ви сваля от кукичката.