Роузана (Роман за едно престъпление)
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васа Ганчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роузана (Роман за едно престъпление)». Краткое содержание книги:
— Опитвате се да ме измамите. Мислите, че не вдявам, а? Това с мадамата е само клопка. Вие сте приказвали с Рофе и тоя идиот е казал, че съм аз. Той е проговорил, мръсникът. Той беше. Той го направи. Аз не съм правил нищо. Истина е. Нищо не съм направил. Значи Рофе казва, че съм аз, а? Той ли ви каза?
Мартин Бек не откъсваше поглед от лицето му.
— Мръсникът му с мръсник! Той оправи ключалката и той открадна парите!
Ериксон се наведе напред и оживено заговори. Думите просто извираха от устата му.
— Той ме принуди да присъствам и аз. Беше работил на гадния строеж. Това си беше негов номер. Аз не исках. Казах, че не искам. Отказах. Но той ме принуди, животното. И е проговорил, говедото…
— О кей — прекъсна го Мартин Бек. — Рофе проговори. Сега да чуя всичко от самото начало.
Един час по-късно той пусна лентата със записа на Ларшон и Алберг. Там бяха пълните показания за кражба с взлом, която Карл-Оке Ериксон и Ролф Шьоберг бяха извършили месец по-рано в автомобилна работилница в Гьотеборг.
Когато Ларшон излезе, за да се обади в полицията в Гьотеборг, Алберг каза:
— Все пак знаем къде да го търсим за известно време. — Замълча, барабанейки по бюрото. — Значи остават около петдесет души заподозрени. Ако е вярна теорията, че убиецът е бил сред пътниците.
— Някои можем да зачеркнем отсега. С това се занимават Колберг и Меландер. Имат гигантски материал. Методът на изключването, както казва Меландер, и подозира всички, включително малки деца и учителки по ръкоделие.
Мартин Бек млъкна и погледна Алберг, който седеше със сведена глава и разглеждаше ноктите на пръстите си. Изглеждаше точно толкова потиснат, колкото Мартин Бек, когато разбра, че разпитът на Ериксон не води доникъде.
— Разочарован ли си? — попита.
— Трябва да си призная, че да. По едно време ми се струваше, че сме успели, а сега се оказва, че ни остава още толкова.
— Все пак мръднахме малко. Благодарение на Кафка.
Телефонът иззвъня и Алберг се хвърли към него. Дълго време мълчеше със слушалка, притисната до ухото. После внезапно извика:
— Я, я, их бин хийр. Алберг хийр.
— Амстердам — прошепна на Мартин Бек и той дискретно напусна стаята.
Докато си миеше ръцете, мислеше: „ан, ауф, хинтер, ин, небен, юбер, унтер, фор, цвишен“, спомняйки си сладникавата миризма в една стая преди много години, кръгла маса със зелена покривка и стара учителка с разпарцаливена немска граматика в дебелите си ръце. Когато се върна, Алберг тъкмо оставяше слушалката.
— Ама че дяволски език! Шьоберг го нямало на кораба. Зачислил се в Гьотеборг, но въобще не се е качвал на борда. Оттук нататък да му мислят в Гьотеборг.
Във влака Мартин Бек заспа. Събуди се тъкмо когато пристигаше на Централна гара. Но съвсем разбуден беше вече в леглото си в Багармосен.
16.
В пет и десет Меландер барабанеше по вратата. Изчака пет секунди, преди да покаже мрачната си дълга физиономия в процепа и да каже:
— Смятам да си тръгвам. Става ли?
Нямаше формална причина да пита, но тази процедура се повтаряше всеки ден. За сметка на това пък никога не съобщаваше за пристигането си сутрин.
— Разбира се — отвърна Мартин Бек. — Доскоро.
След малко прибави:
— Благодаря ти за днес.
Мартин Бек остана, вслушвайки се в отмирането на работния ден. Най-напред замлъкнаха телефоните, после пишещите машини, постепенно замираха гласовете и накрая стъпките по коридорите.
В пет и половина звънна у дома.
— Да те чакаме ли за вечеря?
— Не, вечеряйте без мен.
— Ще закъснееш ли?
— Не знам. Възможно е.
— Не си виждал децата цяла вечност.
Без съмнение ги беше видял и чул само преди девет часа, тя знаеше това толкова добре, колкото и той.
— Мартин?
— Да.
— Звучиш странно. Случило ли се е нещо особено?
— Не, ни най-малко. Имаме много работа.
— Това ли е всичко?
— Разбира се.
Както обикновено. Мигът беше отминал. Няколко обикновени фрази и край на разговора. Притискаше слушалката до ухото си и чуваше как тя затваря телефона. „Клик“ — и куха тишина, сякаш се намираше на хиляди километри оттук. Минаха години, откакто бяха разговаряли.
Сбърчи чело, въздъхна и погледът му се плъзна по документите върху масата. Всеки от тях имаше да каже нещо за Роузана Макгро и последните денонощия от нейния живот. В това беше сигурен. И все пак не му казваха нищо.
Да се чете всичко отначало изглеждаше напълно безсмислено, но вероятно трябваше да го направи сега и тук. Реши да започне.
Протегна ръка за цигара, но кутията беше празна. Хвърли я в кошчето за боклук и потърси друга в сакото. Последните седмици пушеше двойно повече от нормалното и това се отразяваше както на портфейла, така и на гърлото му. Явно беше изразходвал всичките си резерви, защото във вътрешния си джоб намери нещо, което в първия миг не разпозна.