Роузана (Роман за едно престъпление)

За половин минута настана тишина.

— Освен онзи кретен Ериксон… Дявол да го вземе, все пак беше късмет, че успя да задържиш това говедо. Ти въобще слушаш ли ме? Чу ли какво казах?

— Разбира се — отвърна Мартин Бек разсеяно. — Разбира се, че чувам.

И това беше истина. Той слушаше внимателно. Но през последните минути гласът на Колберг сякаш все повече се отдалечаваше. Две напълно различни идеи проблеснаха някъде в съзнанието му. Едната беше асоциация с нещо, което някой някога беше казал, но тя незабавно потъна в тинята на незавършените и забравени мисли. Втората бе по-сигурна, един нов и доколкото си представяше, възможен за реализиране план.

— Трябва да е срещнала някого на борда — рече той на себе си.

— Ако не е било самоубийство — додаде Колберг с унила ирония.

— Някой, който не е смятал да я убива, поне не в самото начало, затова не е имал и причина да се крие…

— Естествено, нали това смятаме, но какво ще ни помогне, ако…

Мартин Бек съвсем ясно видя една сцена от последния си юлски ден в Мутала. Пияният, който завъртя екскаватора и го насочи към пристанищния басейн.

Той се изправи, взе старата пощенска картичка и се загледа.

— Ленарт, колко фотоапарати са щракали през тези дни? Най-малко двайсет и пет, дори трийсет, а може би и четирийсет. На всеки шлюз имаше народ, който тичаше насам-натам, за да снима парахода или да се снимат един друг. Днес от това пътуване има залепени снимки поне в двайсет или трийсет семейни албума. Всякакъв вид — първите са били направени в Ридархолмен, а последните в Лила Бомен. Да кажем, че двайсет души са експонирали по трийсет кадъра всеки в продължение на три денонощия. Това е, грубо пресметнато, по една филмова ролка на човек. Някои може да са снимали и с камера. Ленарт, трябва да има поне шестстотин фотографии… разбираш ли… шестстотин снимки. Може би хиляда.