Роузана (Роман за едно престъпление)
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васа Ганчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роузана (Роман за едно престъпление)». Краткое содержание книги:
Странният предмет беше картичка, купена в павилион за цигари в Мутала. Представляваше стълбите към шлюза в Буренсхулт, погледнати отгоре. В дъното се виждаха морето и вълноломът и най-близко до камерата двама мъже, които тъкмо се канеха да отворят вратите на шлюза за насочващ се към тях кораб. Вероятно фотографията е била стара, защото подобни кораби вече не съществуваха. Казваше се „Астреа“ и отдавна е бил предаден за унищожаване в някое пристанище.
Но когато фотографът от „Алмквист и Кьостер“ е посетил Мутала, е било лято и внезапно той си спомни тръпчивия свеж дъх на цветя и мокра зеленина.
Мартин Бек дръпна едно чекмедже и извади лупата си. Имаше формата на черпак и в дръжката й бе монтирана електрическа батерия. Като се натиснеше едно копче, обектът се осветяваше от 2,5-ватова крушка. Снимката беше с добро качество и той ясно можеше да различи шкипера върху мостика на левия борд и някои пътници, струпани по релинга. Носовата част на кораба беше задръстена с някакви товари — още едно доказателство, че снимката може да е всичко друго, но не и направена скоро.
Тъкмо премести погледа си няколко сантиметра надясно, когато Колберг стовари юмрука си върху вратата и се напъха вътре, изненадващ като гръмотевица навръх Коледа.
— Чао, уплаших ли те?
— Смъртоносно — намръщи се Мартин Бек, чувствайки как сърцето му не може да укроти пулса си.
— Още ли не си си тръгнал?
— Как не, вече съм си на третия етаж в Багармосен и ям каша.
— Знаеш ли как момчетата от нравствената му викат на този инструмент? — Колберг посочи лупата.
— Не.
— Впрочем кога ще ни плащат заплатите?
— Надявам се утре.
Колберг се стовари в креслото за посетители.
— Значи оня гамен, дето ходи да го предъвкваш, се оказа празен билет, а?
— Не е бил той.
— Хайде де, закълни се.
— Няма.
— Чувстваш ли се сигурен?
— Да.
— Е, това ми стига. Като си помислиш, все трябва да има някаква разлика между това да се нахвърлиш върху едно пияно дванайсетгодишно момиче и да изнасилиш и убиеш зряла жена.
— Да.
— Впрочем тя никога не би се навила на такъв кретен. Не и ако съм си научил добре урока от моя Кафка.
— Не — каза убедено Мартин Бек, — нямаше да го направи.
— А нашият човек в Мутала? Беше ли разочарован?
— Алберг? Да, малко. Но е упорит. Между другото, какво каза Меландер?
— Нищо. Познавам този дявол още от казармата и единственото, което го оживяваше, беше като даваха цигари с купони. — Колберг извади черен бележник и замислено го запрелиства. — Докато те нямаше, минах цялата история още веднъж. После се опитах да направя някакво обобщение.
— Да?
— Например запитах се за онова, което ще ни запита утре Хамар: какво знаем?
— И как си отговори?
— Чакай малко, по-добре е ти да отговориш. Какво знаем за Роузана Макгро?
— Някои неща. Благодарение на Кафка.
— Правилно. Смея дори да кажа, че знаем най-същественото за нея. По-нататък, какво знаем за самото убийство?
— Имаме местопрестъплението. Знаем горе-долу как и кога е станало.
— Наистина ли знаем къде е станало?
Мартин Бек забарабани с пръсти по бюрото, сетне отговори:
— Да. В каюта № А7 на борда на „Диана“
— Изглежда, че кръвната група съвпада, но това никога не е достатъчно за предявяване на обвинение.
— Не, но поне това знаем — възрази Мартин Бек.
— О кей, ще се престорим, че знаем. А кога?
— На четвърти юли вечерта. След падането на нощта. Във всеки случай след вечерята, която е завършила в осем. Вероятно някъде между девет часа и полунощ.
— А как? Да, нали имаме заключението от аутопсията. Можем също да предположим, че се е съблякла сама. Доброволно. Или под смъртна заплаха, но това не ми се вижда вероятно.
— Наистина.
— И като последно, но не без значение — какво знаем за извършителя?
Колберг си отговори сам след около двайсет секунди:
— Че извършителят е садист и сексуален маниак.
— Че извършителят е мъж — добави Мартин Бек.
— Да, най-вероятно. И доста силен. Роузана Макгро хич не е била загубена.
— Знаем, че е бил на борда на „Диана“.
— Да, ако изхождаме, че предишните ни версии са били правилни.
— Че спада към две определени групи — пътниците или екипажа.
— Наистина ли сме сигурни в това?
В стаята настъпи тишина. Мартин Бек масажираше слепоочията си с крайчеца на пръстите. Накрая рече: